Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Няма да можем да стигнем планините до среднощ — каза Лан, — а пътуването през нощта е опасно.
— Има едно място наблизо — отвърна Моарейн. — Добре ще е, ако спрем на стан тъкмо там.
Стражникът я погледна унило, после кимна с неохота.
— Да. Все пак трябва някъде да стануваме. Там не е по-зле, отколкото на всяко друго място.
— Окото на света беше отвъд високите проходи, когато го намерих — каза Моарейн. — По-добре е да прекосим планините Доом на дневна светлина, по пладне, когато силите на Тъмния в този свят са най-немощни.
— Говорите така, сякаш Окото не се намира винаги на едно и също място — обади се Егвийн. Бе се обърнала към Айез Седай, но й отвърна Лоиал.
— Да, никой не го е намирал на едно и също място. Зеления човек, изглежда, може да бъде намерен само когато има нужда от него. Но винаги е било отвъд високите проходи. А те са измамни и там властват изчадията на Тъмния.
— Трябва да стигнем проходите преди да ни се наложи да се притесняваме от тях — каза Лан. — Утре вече наистина ще бъдем в Погибелта.
Ранд се огледа. Всеки лист и цвят бяха поразени от болест. Всеки храст и покълнало растение — прогнили още в растежа си. Не можа да се въздържи да не потръпне. „Ако това все още не е Погибелта, тогава каква ли е самата тя?“
Слънцето се беше превърнало в издута червена топка. Изкачиха се на билото на някакъв хълм и Стражникът дръпна юздите. Пред тях, на запад, се простираше плетеница от езера, чиито води проблясваха мрачно под косите лъчи на късното слънце. В далечината, обкръжени от езерата, стърчаха хълмове с проядени върхове, плътно обгърнати от дебелите сенки на припадащия здрач. За един кратък миг лъчите на слънцето погалиха зъбатите им била и Ранд затаи дъх. Не бяха хълмове. Това бяха срутените останки на седем кули. Не беше сигурен дали някой друг го е забелязал — гледката изчезна тъй бързо, както се беше появила. Стражникът слезе от седлото. Лицето му беше безизразно като скала.
— Не можем ли да направим бивака край езерата? — попита Нинив. — Край водата би трябвало да е по-хладно.
— О, Светлина! — възкликна Мат. — Направо ще си забия главата в едно от тях. И хич няма и да я извадя.
Точно в този момент нещо разпори водите на най-близкото езеро, тъмната вода зафосфоресцира и някакво туловище се преобърна под самата й новърхност. Дълго колкото човешки бой, то развълнува водата около себе си, превъртя се отново и отново, и накрая над водата се надигна опашка, размахала връх, подобен на жило на огромна оса, най-малко на пет разтега във въздуха. По дължината на туловището се извиха тлъсти пипала, загърчиха се като чудовищни червеи, многобройни като крака на стоножка. Съществото бавно се плъзна под повърхността и се скри.
Ранд затвори уста и погледна Перин. Жълтите очи на приятеля му се взираха във водата с не по-малко неверие от неговите собствени. Невъзможно беше такова огромно същество да обитава толкова малко езеро. „Не е възможно онова по пипалата да са ръце. Не е възможно.“
— Но като си помисли човек — обади се плахо Мат, — и тук не е чак толкова зле.
— Ще разположа около този хълм предупредителни прегради — каза Моарейн. Вече беше слязла от Алдийб. — Една истинска преграда би привлякла вниманието като мед мухи, а такова нещо не искаме да си навличаме, но ако някое изчадие на Тъмния или нещо, което служи на Сянката, се приближи на повече от една миля, ще разбера.
— Бих се радвал повече на истинска преграда — заяви Мат. — Стига да пази онова… онова… нещо от другата страна.
— О, я млъквай, Мат — сопна му се Егвийн, а Нинив добави:
— И да ги накараме да ни дебнат отвън? Ти наистина си глупак, Матрим Каутон.
Мат изгледа сърдито двете жени, но не отговори. Ранд, Мат и Перин се заловиха да помогнат на Лан с конете, а другите се заеха да устроят бивака. Лоиал си мърмореше нещо под нос, докато палеше малката печица на Стражника, но дебелите му пръсти се мърдаха ловко. Егвийн си тананикаше, пълнейки чайника от един издут мях. Ранд вече не се чудеше защо Стражникът бе настоял да вземат толкова много мехове с вода.
Ранд смъкна седлото от дорестия кон и го постави до останалите, изправи се и замръзна от страх. Огиер и жените бяха изчезнали. Изчезнала беше и печката, както и тръстиковите кошове от товарния кон. Билото на хълма беше съвсем пусто, като се изключат удължените вечерни сенки.