Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Вдигнал глава, Лан се взираше в нея също толкова напрегнато. На Ранд му се стори, че лицето на Стражника поомекна.
— Аз не съм крал, Нинив. Просто мъж. Обикновен мъж, с толкова земя зад името си, колкото най-бедната нивичка на някой фермер.
Нинив заговори по-твърдо.
— Някои жени не искат земя, нито злато. Просто мъжа.
— А мъжът, който би я помолил да приеме толкова малко, не би бил достоен за такава жена. Ти си забележителна жена, красива като слънчев изгрев и пламенна като воин. Ти си лъвица, Премъдра.
— Една Премъдра рядко се омъжва. — Тя замълча, пое си дъх и се стегна като стомана. — Но ако ида в Тар Валон, може да се превърна в нещо друго и да не бъда повече Премъдра.
— Айез Седай се омъжват също толкова рядко, колкото Премъдрите. Малцина мъже са в състояние да живеят с толкова много мощ у една жена, засенчени от излъчването й, независимо дали тя го желае, или не.
— Някои мъже са достатъчно силни. Познавам един такъв. — Ако изобщо можеше да има някакво съмнение, погледът й показваше недвусмислено за кого говори.
— Всичко, което си имам, е един меч и една война, която не мога да спечеля, но не мога никога да спра да се сражавам.
— Вече ти казах да не се грижиш за това. О, Светлина, та ти вече ме принуди да кажа повече, отколкото е редно. Нима ще ме унизиш дотам, че сама да те моля?
— Никога няма да те унизя. — Нежният като милувка тон прозвуча странно в ушите на Ранд, но очите на Нинив светнаха. — Ще намразя мъжа, когото избереш, защото няма да съм аз, и ще го обикна, ако те накара да се усмихваш. Никоя жена не заслужава да познае неизбежността на черното вдовишко було като цена за брачната си зестра, а ти най-малко от всички. — Той постави недокоснатата чаша на земята и се изправи. — Трябва да нагледам конете.
Нинив остана на място, коленичила, докато той се отдалечаваше.
Заспал или не, Ранд затвори очи. Не мислеше, че на Премъдрата ще й хареса да я гледа как плаче.
Глава 49
Тъмния се надига
Изгревът събуди Ранд отведнъж. Мудното слънце ощипа клепачите му, надничайки лениво над дървесата на Погибелта. Дори в този ранен час зноят беше застлал прогнилата земя като дебел юрган. Той се обърна по гръб и се загледа в небето. Дори и тук поне то, небето, беше синьо. Дори и тук поне то бе недокоснато.
Изненада се, като разбра, че е спал. В продължение на минута смътният спомен за един неволно дочут разговор му се стори като част от някакъв сън. Но после забеляза зачервените очи на Нинив — тя явно не беше спала. Лицето на Лан изглеждаше по-сурово от всякога; сякаш си беше поставил маска, която не възнамеряваше повече да сваля.
Егвийн пристъпи и приседна до Премъдрата с угрижено лице. Не можеше да долови какво си говореха двете. Егвийн заговори нещо, а Нинив поклати глава. Егвийн каза нещо друго, а Премъдрата й махна да я остави на мира. Но вместо да си отиде, Егвийн сведе глава към нея и в продължение на няколко минути двете се шепнеха тихо, като Нинив продължаваше да клати глава. Най-сетне Премъдрата се засмя, прегърна Егвийн и ако се съдеше по изражението й, започна да я успокоява. Ала когато Егвийн се изправи, изгледа сърдито Стражника. Лан не даде вид, че е забелязал; той изобщо не поглеждаше към Нинив.
Ранд поклати мълчаливо глава и се зачуди дали жените не знаят някакъв техен си начин да подвеждат умовете на мъжете. Тази мисъл беше обезпокоителна. „Всички жени са Айез Седай.“
Седемте кули изпъкваха ясно в утринния зрак, далечни срутени останки, подобни на огромни, грубо насечени хълмове, бегъл намек за някогашно величие. Повърхността на стотиците езера беше гладка и синя, нетрепваща. Когато погледна към езерата и разрушените кули, Ранд почти успя да заличи от ума си болезнено прогнилите неща, които растяха наоколо. Лан избягваше повече Нинив, отколкото езерата, но все така изобщо не поглеждаше към тях, докато подканяше всички да привършват приготовленията си и да тръгват.
— Ще стигнем ли днес до Окото, Моарейн Седай? — попита Егвийн, когато тръгнаха.
Айез Седай погледна Лоиал и отвърна:
— Надявам се. Когато го намерих миналия път, беше просто отвъд билото, в подножието на високите проходи.
— Той казва, че се мести — обади се Мат. — Ами ако не се окаже там, където го очаквате?
— Тогава ще продължим да го търсим, докато го намерим. Зеления човек надушва потребността, а не може да има по-голяма потребност от нашата. Нашата потребност е надеждата за целия свят.
С приближаването на планините все повече се приближаваше истинската Погибел. Докато листата преди бяха само прогнили и опръскани с жълти и черни точици, тук листакът капеше влажен пред очите им, разпадайки се от тежестта иа собствената си развала. Самите дървета бяха изтерзани и сгърчени, с извити клони, протягащи се окаяно към небето, сякаш молеха за милост някаква сила, която бяха отказали да слушат. Жълтеникава слуз се стичаше по кората им като от гнойни циреи.