Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Изглеждат така, сякаш искат да ни сграбчат — нервно се обади Мат. Нинив го погледна с подчертано пренебрежение и той изсумтя сърдито: — Какво пък, така изглеждат.
— Някои от тях действително го искат — каза Айез Седай, изгледа ги през рамо и макар и за миг, очите й им се сториха по-сурови и от тези на Лан. — Но не искат да си имат нищо общо с това, което съм аз, и моето присъствие ви закриля.
Мат се засмя смутено, сякаш го прие за някаква шега от нейна страна.
Ранд не беше толкова сигурен. „Това, в края на краищата, наистина е Погибелта. Но дърветата не се движат. И защо едно дърво би сграбчило човек, дори и да може? Ние просто си въобразяваме какви ли не ужасии, а тя иска да сме бдителни.“
Изведнъж той се загледа наляво, сред леса. Онова дърво, само на двадесет крачки от тях, наистина потрепера, и това не беше просто от неговото въображение. Не можеше да прецени точно от какъв вид е дървото, или по-скоро от какъв е било, толкова чворест и изкривен беше стволът му. Пред смаяните му очи дървото изведнъж изплющя назад и напред, после се сведе и замлати по земята. Нещо изпищя, пронизително и разкъсващо. Дървото отскочи назад и се изправи; клоните му се бяха увили около някаква тъмна маса, която риташе, храчеше слюнка и пищеше.
Той преглътна и се опита да подкара коня по-бързо, но отвсякъде ги ограждаха дървета, които тръпнеха.
— Продължавайте напред — подкани ги Лан и извади меча си. Стражникът беше със стоманени ръкавици и сиво-зелена люспеста ризница. — Дръжте се плътно около Моарейн Седай.
Той дръпна поводите на Мандарб и го извъртя, не към дървото и неговата плячка, а в обратна посока. Загърнат в сменящия цветовете си плащ, той скоро бе погълнат от Погибелта, още преди черния жребец да изчезне от погледа им.
— Плътно — напомни Моарейн, без да забавя хода на бялата си кобила. — Дръжте се колкото се може по-плътно.
Откъм посоката, в която бе изчезнал Стражникът, се надигна рев, раздра въздуха и дърветата се заогъваха, после заглъхна. След това прокънтя отново, изпълнен с гняв и смъртна агония.
— Лан — промълви Нинив. — Той…
— Лан може сам да се погрижи за себе си — каза Моарейн. — Напред, Премъдра.
Стражникът се появи сред дърветата, протегнал меча по-далеч от себе си и от коня. Черна кръв капеше от острието и от него се вдигаше пара. Лан внимателно го изтри с парче плат, извадено от дисагите, и огледа стоманата, за да се увери, че е изчистил и най-малкото петно. После пусна плата и той се разпадна преди да е стигнал до земята.
Някакво масивно туловище се понесе сред дърветата към тях. Стражникът извъртя Мандарб, но още преди бойният кон да се изправи на задните си крака, готов да нанесе удар с обкованите си със стомана копита, стрелата на Мат проблесна и се заби в едното око на глава, която сякаш се състоеше преди всичко от уста и зъби. Ритайки и пищейки, съществото рухна на земята само на един разтег от тях. Ранд се взря в него, докато припряно го отминаваха. Щръкнали косми като дълга четина покриваха туловището с размери на едра стръвница и по него стърчаха многобройни лапи, от всички страни и под странни ъгли. Някои от тях, поне тези, които бяха на гърба му, изглеждаха безполезни за ходене, но дългите им колкото човешки пръст нокти деряха земята в смъртна агония.
— Добра стрелба, овчарю, — Очите на Лан вече бяха забравили онова, което гинеше зад гърба им, и се взираха сред леса напред.
Моарейн поклати глава.
— Не би трябвало да се осмелява да се приближи толкова до човек, който докосва Верния извор.
— Агелмар каза, че Погибелта се е размърдала — отвърна Лан, — Може би Погибелта също знае, че в Шарката се оформя Сплит.
— Да бързаме. — Моарейн заби пети в хълбоците на Алдийб. — Трябва да преминем бързо високите склонове.
Но още докато го изричаше, Погибелта се надигна срещу тях.
Дърветата заплющяха, мъчейки се да ги достигнат, без да ги интересува дали Моарейн докосва Верния извор, или не.
Мечът на Ранд се озова в десницата му — дори не усети кога го беше извадил. Започна да млати с него наляво и надясно. Гладните клони се гърчеха като съсечени крайници — почти му се стори, че чува писъка им — но след тях идваха още повече, виеха се и съскаха като змии, мъчейки се да впримчат ръцете, кръста, врата му. Оголил зъби, той подири празнотата и я намери в каменистата, неотстъпчива земя на Две реки.