Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Нуждата — отвърна Моарейн. — Моята нужда, и тази на света. Най-вече нуждата на света. Дошли сме да видим Окото на света.
Зеления човек въздъхна и сякаш вятър въздъхна през гъстите зелени клони на околните дървета.
— Значи отново е дошло. Този спомен се е запазил цял. Тъмния се надига. Боях се от това. С всеки годишен кръговрат Погибелта напира все по-стръвно да проникне тук, а в този кръговрат усилието ми да я задържа навън бе по-голямо от всякога, от самото начало. Елате, ще ви заведа.
Глава 50
Срещи край Окото
Повел дорестия, Ранд закрачи след Зеления човек заедно с останалите от Емондово поле. Бяха зяпнали, сякаш никой не можеше да реши Зеления човек ли да гледа, или гората. Зеления човек беше легенда, разбира се, имаше сказания за него и за Дървото на живота, които се разказваха край всяко огнище в Две реки, и то не само на децата. Но след Погибелта разлистените дървета и цветята им изглеждаха необичайно чудо.
Перин малко изостана и Ранд го изгледа през рамо. Имаше чувството, че приятелят му просто не иска да чуе нищо повече от онова, което можеше да му каже Зеления човек. Можеше да го разбере. „Дете на Дракона.“ Той самият поглеждаше предпазливо към Зеления човек, който крачеше отпред с Моарейн и Лан, обкръжен от облак жълти и червени пеперуди. „Какво искаше да ми каже? Не. Изобщо не искам и да знам.“
Но въпреки това объркващо притеснение стъпките му станаха по-леки, а нозете — по-пъргави. Тревогата все още свиваше стомаха му, но страхът толкова се беше разсеял, че сякаш напълно бе изчезнал. Не допускаше, че може да очаква нещо повече, не и след Погибелта, дори Моарейн да беше права, че нищо от Погибелта не би могло да проникне тук. Хилядите нажежени иглички, които бяха го пронизвали до кости, бяха изчезнали още в мига, в който се беше озовал сред владенията на Зеления човек. „Тъкмо той направи да изчезнат — помисли си Ранд. — Зеления човек и това място.“
Егвийн го усещаше, и Нинив също. Успокояващият мир, ведрата красота. Беше сигурен. Усмихнати, двете галеха цветята по пътя си, спираха се да ги помиришат и вдишваха дълбоко.
Зеления човек забеляза това и каза:
— Цветята са предназначени, за да им се възхищаваш. Дали са растения, или хора, все едно. Няма да се сърдя, стига да не е прекалено.
И той започна да откъсва ту едно цветенце, ту друго, без да повтаря два цвята от един и същи вид. Скоро Нинив и Егвийн вече носеха венчета от дива роза, жълтурче и утринна звездица. Плитката на Премъдрата наподобяваше на цветна градина в розово и бяло, спускаща се до кръста. Дори Моарейн получи венец от бледи утринни звезди на челото си, сплетен толкова умело, че цветчетата сякаш изобщо не бяха откъснати.
Всъщност Ранд не беше сигурен дали наистина не продължават да растат. Зеления човек наглеждаше горската си градина, докато вървеше, говореше тихо на Моарейн и в същото време се грижеше за всяко растение по пътя им, което се нуждаеше от грижата му, без дори да се замисля. Очите му забелязаха клюмнала клонка на виеща се дива роза, наклонила се необичайно от обсипания с цветове клон на ябълково дърво, и той се спря, за да прокара ръка по нея, заговори й нещо. Ранд не беше сигурен дали очите му не го подлъгваха, или тръните наистина се отдръпнаха, за да не убодат тези зелени пръсти. Когато могъщата фигура на Зеления човек продължи напред, клонът щръкна в правилната си посока и червените венчелистчета се смесиха с бялото на ябълковия цвят. След малко Зеления човек се наведе и сви огромната си длан над тънко стръкче, прилегнало сред купчина камъчета — и когато се изправи, малкият стрък вече се беше надигнал и пуснал здрави коренчета сред камъните.
— Всички неща трябва да растат там, където са според Шарката — обясни той през рамо, сякаш се извиняваше. — И да посрещнат завъртането на Колелото. Но Създателят няма да ми се разсърди, ако им помогна малко.
Ранд преведе коня си покрай стръкчето, като внимаваше дорестият да не го стъпче. Не му изглеждаше редно да унищожи нещо, което Зеления човек току-що бе сътворил, само за да си спести еднг стъпка повече. Егвийн му се усмихна и го докосна по ръката. Беше толкова хубава с разпуснатата си коса, покрита с цветя, че той също й се усмихна, а тя се изчерви и сведе очи. „Ще те закрилям — помисли си той. — Каквото и да става, ще се погрижа да си в безопасност, кълна се.“
Зеления човек ги отведе в самата сърцевина на пролетния лес към засводена кухина на склона на един хълм. Беше най-обикновен каменен свод, висок и бял, а на ключовия му камък личеше кръг, разполовен от крива линия, едната половина груба, другата — гладка. Древният символ на Айез Седай. Самата кухина беше потънала в сянка.