Окото на света

— Много жени от Тар Валон са се опитвали да използват тази Сила, но тя е толкова недостижима за която и да е жена, колкото луната за някоя котка — продължи тя. — Само мъж може да я прелива, но последният мъж Айез Седай е загинал преди близо три хиляди години. И все пак необходимостта, която те предвиждали, била отчаяна. И те преодолели покварата на Тъмния и го направили, направили го чисто, знаейки че това деяние ще ги убие до един. Мъже Айез Седай и жени, всички заедно. Зеления човек каза истината. Най-великите чудеса от Приказния век са били създадени по този начин, сайдин и сайдар заедно. Всички жени в Тар Валон, всички Айез Седай във всички кралски дворове и големи градове, дори и онези, които живеели в земите отвъд Пустошта, дори ако се добавят онези, които може би все още живеят отвъд Аритския океан, не биха могли да напълнят и лъжица със Силата, ако ги няма мъжете, които да работят с тях.

— Защо ни доведе тук? — попита Ранд.

— Защото сте тавирен. — Лицето на Айез Седай беше неразгадаемо. Очите й грееха и сякаш се впиваха в него. — Защото мощта на Тъмния ще удари точно тук и защото на тази мощ трябва да бъде оказана съпротива и да бъде спряна, иначе Сянката ще покрие света. Няма по-велика нужда от тази. Нека сега отново излезем на слънчева светлина, докато все още има време. — Без да изчаква да я последват, тя тръгна обратно по коридора, следвана от Лан, който като че ли стъпваше малко по-бързо от обикновено. Егвийн и Нинив забързаха след нея.

Ранд запристъпва покрай стената — не можеше да се насили да пристъпи дори и с половин стъпка към онова, което всъщност се оказа езерото — и се запрепъва по коридора след Мат и Перин. Щеше да се затича, ако не му пречеха хората пред него. Не престана да се тресе дори и след като се озова навън.

— Не ми харесва това, Моарейн — заяви гневно Нинив, когато слънцето отново ги огря. — Вярвам, че опасността е толкова голяма, колкото казваш, но това е…

— Намерих те най-сетне.

Ранд се дръпна рязко, сякаш въже се беше стегнало на врата му. Думите, гласът… за миг помисли, че е Баал-замон. Но двамата мъже, които излязоха сред дърветата, с лица, скрити под качулките, не бяха в плащове с цвят на засъхнала кръв. Единият плащ беше тъмносив, другият тъмнозелен, и и двамата изглеждаха плесенясали дори на открито. И не бяха Чезнещи; ветрецът развяваше плащовете им.

— Кои сте вие? — Лан беше застанал нащрек, с ръка върху дръжката на меча. — Как дойдохте тук? Зеления човек ли търсите…

— Той ни доведе. — Ръката, която посочи Мат, беше стара и почти нечовешки съсухрена, с опадали нокти и чворести кокалчета на пръстите, като възли върху въже на ладия. Мат отстъпи назад с широко отворени очи. — Старо нещо, стар приятел и стар враг. Но търсим него — завърши човекът в зеления плащ, посочвайки този път Ранд. Другият стоеше до него, сякаш никога нямаше да проговори.