Съдбовният кораб [bg]

— Счупи ѝ гърба — дрезгаво прошепна Уинтроу. Очите му се бяха присвили в болезнено съчувствие.

Фигурата нададе нисък стон и сведе глава в ръцете си.

— Вината е моя — прошепна тя. — Той живя толкова дълго и стигна толкова далече само за да умре така? Вината е моя. О, Телур, толкова съжалявам.

Преди зелената змия да потъне и да се скрие от поглед, останалите змии се отделиха от Вивачия. Целенасочената вълна от същества прорязваше водата в множество следи, докато цепеха напред към приближаващите кораби. На борда на застрашените съдове, екипажите заработиха трескаво, като запревъртаха и заредиха наново катапултите. Змиите вече не ревяха. Виковете на изплашените хора се носеха ясно над водата. Кенит чу как до него Уинтроу си пое дълбоко дъх. Зад него се надигна ниско мърморене. Кенит погледна през рамо. Екипажът му бе спрял с изпълнението на задачите си. Мъжете бяха запленени от очакването на ужаса.

Нямаше да останат разочаровани.

Змиите наобиколиха кораба, който бе изстрелял успешния залп. Дълговратите същества му напомниха за сключващите се пипала на морска актиния. Ревящи и пръскащи отрова, те погълнаха кораба. Платната се разтопиха от мачтите и части от такелажа се срутиха на палубата като наръч подпалки. Пискливите викове на екипажа съпроводиха за кратко ревовете на змиите. Тогава по-големите змии се хвърлиха върху палубата като живи, мятащи се въжета. Огромната тежест и вършеещите им увивания отнесоха кораба под водата, където той бързо се разпадна.

Иззад Кенит се надигнаха приглушени възклицания на страхопочитание и ужас. Самият Кенит можеше ясно да си представи как Вивачия се разпада сред увитите им тела.

Докато се отдръпваха от жертвата на змиите, джамаилските кораби продължиха с още една градушка от камъни. Змиите грабнаха давещите се членове на екипажа и ги погълнаха, а после насочиха вниманието си към другия кораб. Няколко съда понечиха да побегнат, но вече беше късно. Змиите се разпръснаха измежду флотата, податливи, но и улавящи като съвкупност от водорасли. Сега усилията на съществата бяха разделени, резултатите не бяха така бързи. Те наобикаляха корабите и пръскаха отрова. Някои от по-големите змии прибегнаха до блъскане. Един от корабите загуби платната си. Друга змия беше ударена. Тя изпищя бясно и се хвърли към кораба, преди да падне безжизнено. Този кораб стана мишена за съсредоточената ярост на оцелелите змии.

— Повикай ги обратно — с нисък глас помоли Уинтроу.

— Защо? — разговорливо попита Кенит. — Ако ние бяхме в техните ръце и умирахме, мислиш ли, че те щяха да изпитат внезапна милост към нас?

— Моля те, Вивачия! Повикай ги обратно! — извика Уинтроу към самия кораб.