В капана на времето [bg]

— Защо? — учудих се аз. — Къде отиваме?

Погледна ме с безразличие и отговори:

— В имението Белхърст.

— Ясно. — Звучеше малко по-внушително от настоящото ми обкръжение, което се състоеше от неколцина войници, които играеха на зарове на пода, един пълен с бълхи мелез, който спеше пред огъня и силна миризма на хмел.

Въпреки красотата на околността имението упорито беше обърнало гръб на ливадите и гледаше към скалите.

Пътят към него беше прав, къс и обрасъл с трева, за разлика от лъкатушните алеи към френските имения. Но входът беше съоръжен с две каменни колони, украсени с герба на собственика. Вгледах се в тях, докато конят преминаваше помежду им. Котка — вероятно леопард? — с лилия в лапата. Беше ми познат. Но чий беше?

Нещо се размърда във високата трева до портата и аз зърнах бледи сини очи, когато една прегърбена парцалива фигура се устреми към сенките, далеч от копитата на конете. Нещо в този просяк ми се стори познато. Вероятно просто ми се привиждаше; вкопчвах се във всичко, което не приличаше на английски войник.

Ескортът ми изчака в предния двор, без дори да слязат от конете, докато се изкачвах по стълбите с капитан Мейнуаринг. Той удари мандалото на вратата и аз зачаках, чудейки се какво ли има от другата ѝ страна.

— Госпожо Бюшамп? — Икономът, ако беше такъв, изглеждаше, сякаш е очаквал най-лошото. Без съмнение беше прав.

— Да — отвърнах. — Чия е тази къща?

Точно тогава вдигнах поглед и се вгледах в сумрачния коридор. В мен се взираха големи тъмни, изплашени очи.

Мери Хокинс.