Зовът на барабана [bg]

Тя го направи, отново и отново, започна да свиква с тежестта на оръжието, откри баланса на дължината му и естественото му място в извивката на рамото си. Откатът бе по-слаб, отколкото очакваше; барутът нямаше силата на модерните муниции. Две парчета дърво излетяха от канарата; на третия път дървото изчезна сред дъжд от трески.

— Много добре — каза той, извил вежда. — И къде се научи да стреляш така, за бога?

— Баща ми стреляше по мишени. — Свали пушката със зачервени от удоволствие бузи. — Научи ме да стрелям с пистолет и с пушка. С полуавтоматична също. — После бузите ѝ се зачервиха още повече, защото си спомни. — Ти сигурно не си виждал такава.

— Да, сигурно не съм виждал — каза той, като внимаваше да запази неутрално изражение.

— Как ще свалиш кошера? — попита тя, за да прогони неловкия момент. Той сви рамене.

— Ами щом пчелите влязат да си почиват, ще издухам малко дим в кошера и ще ги зашеметя. После ще отсека тази част от дънера, ще пъхна едно плоско дърво под него и ще го увия с наметалото си. Когато се приберем, ще закова малко дърво отгоре и отдолу, за да стане пчелен кошер. — Усмихна ѝ се. — На сутринта пчелите ще излязат, ще се огледат и ще полетят към най-близките цветя.

— Няма ли да осъзнаят, че не са на тяхното място?

Той сви отново рамене.

— И какво, ако осъзнаят? Няма как да намерят пътя обратно, а и тук вече нямат дом, в който да се върнат. Не, ще се задоволят с новото място. — Посегна към мускета. — Дай да го почистя; вече е тъмно за стрелба.

Разговорът отмря и те седяха в мълчание около половин час. Гледаха как мракът изпълва долините — невидим прилив, който пълзеше все по-високо с всяка минута, обгръщайки стволовете на дърветата така, че зелените корони сякаш се рееха над море от тъмнина.

Накрая тя се прокашля, чувстваше, че трябва да каже нещо.

— Мама няма ли да се притесни за нас, ако се върнем толкова късно?

Той поклати глава, но не отговори; само седеше и от отпуснатата му ръка висеше стрък трева. Луната пълзеше над дърветата, голяма и златна, наклонена като размазана сълза.

— Веднъж майка ти ми каза, че хората ще отлетят на луната — каза той внезапно. — Още не го бяха направили, но така възнамерявали. Знаеш ли за това?

Тя кимна, взираше се в издигащата се луна.

— Направиха го. Ще го направят, искам да кажа. — Усмихна се леко. — „Аполо“, така се нарича космическият кораб, с който отидоха до там.

Видя, че баща ѝ се усмихва в отговор; луната беше вече високо и разливаше сиянието си по поляната. Той извърна замислено лице нагоре.

— Така ли? И какво каза за луната онзи, които отиде?

— Нямаше нужда да казват нищо — изпратиха снимки. Казах ли ти за телевизията?

Погледна я сепнат и тя разбра, че като за повечето неща, които му бе разказвала за своето време, той всъщност не може да проумее, че може да съществуват движещи се и говорещи картини, камо ли да приеме мисълта, че подобни неща могат да бъдат изпращани по въздуха.

— Така ли? — попита несигурно. — А ти виждала ли си ги?