Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Колибритата пият от цветя с дълбоки гърла — обясни той. — Но пчелите не могат да влязат толкова навътре. Те обичат широките и плоски цветя като това и онези, които растат на китки. Те летят и се търкалят по тях, докато не се покрият целите с жълто.
Продължиха нагоре-надолу по склоновете. Смееха се, докато отблъскваха бомбардировката на разгневени земни пчели, и търсеха жълти и бели петна. Пчелите обичаха планинския лавър, но той растеше твърде висок и твърде гъст, за да преминат през него.
Беше късен следобед, когато откриха онова, което търсеха. Останки от голямо дърво, чиито клони се бяха превърнали в пънчета, а кората бе изпадала и показваше сребристата дървесина — в него имаше голям процеп, около който пчелите се тълпяха и висяха като воал.
— О, добре — каза доволно Джейми. — Понякога си правят кошери в скалите и тогава няма начин. — Той свали брадвата от колана си и торбите, и махна на Бриана да седне на един камък.
— Най-добре да изчакаме до мръкнало — обясни. — Защото тогава целият рояк ще влезе вътре. А сега искаш ли да хапнеш?
Поделиха си остатъка от храната, като разговаряха от време на време и гледаха как светлината изтлява над близките планини. Той ѝ даде да стреля с дългия мускет, когато го помоли, показа ѝ как да зарежда: почиства цевта, пъха патрона, после го набутва с шомпола надолу, слага малко вата с барут; изсипва още барут в запалителното отделение на кремъка.
— Не стреляш лошо, моме — каза, изненадан. Наведе се, взе малко парче дърво и го сложи на върха на голяма канара за мишена. — Опитай отново.
Тя го направи, отново и отново, започна да свиква с тежестта на оръжието, откри баланса на дължината му и естественото му място в извивката на рамото си. Откатът бе по-слаб, отколкото очакваше; барутът нямаше силата на модерните муниции. Две парчета дърво излетяха от канарата; на третия път дървото изчезна сред дъжд от трески.
— Много добре — каза той, извил вежда. — И къде се научи да стреляш така, за бога?
— Баща ми стреляше по мишени. — Свали пушката със зачервени от удоволствие бузи. — Научи ме да стрелям с пистолет и с пушка. С полуавтоматична също. — После бузите ѝ се зачервиха още повече, защото си спомни. — Ти сигурно не си виждал такава.
— Да, сигурно не съм виждал — каза той, като внимаваше да запази неутрално изражение.
— Как ще свалиш кошера? — попита тя, за да прогони неловкия момент. Той сви рамене.
— Ами щом пчелите влязат да си почиват, ще издухам малко дим в кошера и ще ги зашеметя. После ще отсека тази част от дънера, ще пъхна едно плоско дърво под него и ще го увия с наметалото си. Когато се приберем, ще закова малко дърво отгоре и отдолу, за да стане пчелен кошер. — Усмихна ѝ се. — На сутринта пчелите ще излязат, ще се огледат и ще полетят към най-близките цветя.
— Няма ли да осъзнаят, че не са на тяхното място?
Той сви отново рамене.
— И какво, ако осъзнаят? Няма как да намерят пътя обратно, а и тук вече нямат дом, в който да се върнат. Не, ще се задоволят с новото място. — Посегна към мускета. — Дай да го почистя; вече е тъмно за стрелба.
Разговорът отмря и те седяха в мълчание около половин час. Гледаха как мракът изпълва долините — невидим прилив, който пълзеше все по-високо с всяка минута, обгръщайки стволовете на дърветата така, че зелените корони сякаш се рееха над море от тъмнина.
Накрая тя се прокашля, чувстваше, че трябва да каже нещо.
— Мама няма ли да се притесни за нас, ако се върнем толкова късно?
Той поклати глава, но не отговори; само седеше и от отпуснатата му ръка висеше стрък трева. Луната пълзеше над дърветата, голяма и златна, наклонена като размазана сълза.
— Веднъж майка ти ми каза, че хората ще отлетят на луната — каза той внезапно. — Още не го бяха направили, но така възнамерявали. Знаеш ли за това?
Тя кимна, взираше се в издигащата се луна.
— Направиха го. Ще го направят, искам да кажа. — Усмихна се леко. — „Аполо“, така се нарича космическият кораб, с който отидоха до там.
Видя, че баща ѝ се усмихва в отговор; луната беше вече високо и разливаше сиянието си по поляната. Той извърна замислено лице нагоре.
— Така ли? И какво каза за луната онзи, които отиде?
— Нямаше нужда да казват нищо — изпратиха снимки. Казах ли ти за телевизията?
Погледна я сепнат и тя разбра, че като за повечето неща, които му бе разказвала за своето време, той всъщност не може да проумее, че може да съществуват движещи се и говорещи картини, камо ли да приеме мисълта, че подобни неща могат да бъдат изпращани по въздуха.
— Така ли? — попита несигурно. — А ти виждала ли си ги?