Окото на света

Ранд бързо дръпна ръката си, без да е докоснал листата, и я отри в крачола.

— Значи вече сме в Погибелта? — попита Перин. Странно, но гласът му не прозвуча уплашено.

— Едва в околностите — отвърна мрачно Лан. — Истинската Погибел е все още пред нас. В Погибелта обитават неща, които налитат по звука, и някои от тях може да са стигнали чак тук, на юг. Понякога прекосяват планините Доом. Много по-лоши са от Мушилата. Пазете тишина и бъдете нащрек, ако искате да останете живи. — Той продължи неотклонно напред, без да дочака отговор.

Миля след миля развалата на Погибелта ставаше все по-явна. Листак покриваше дърветата, все по-изобилен, но петнист и осеян с жълти и червени точици и със синкавочервени резки, като отровена кръв, Всеки лист и виещ се стрък на лиана изглеждаше издут, готов да се пръсне само при допир. Цветове висяха от дърветата и по храстите, гнусно подобие на пролетта, болезнено бледи и тлъсти, восъчни неща, които сякаш гниеха и се разтапяха пред очите им. Когато Ранд вдишваше, от сладникавата воня на гнило му прилошаваше. Опиташе ли се да вдиша през устата, мигом се задавяше. Въздухът имаше вкус на изгнила мърша. Конските копита издаваха тих плясък, сякаш стъпваха в тиня.

Мат се наведе от седлото и заповръща. Ранд подири празнотата, но и спокойствието не можеше да помогне срещу изгарящата киселина, надигаща се в гърлото му. След малко Мат забълва отново, без да повърне нищо, и после още веднъж. Егвийн непрекъснато преглъщаше, а лицето на Нинив представляваше восъчна маска на твърда решимост — бе стиснала челюсти и приковала поглед в гърба на Моарейн. Премъдрата не смяташе да се издаде, че й е зле, преди Айез Седай да я изпревари, но Ранд не вярваше, че ще може да издържи дълго. Очите на Моарейн бяха присвити, устните й бяха пребледнели.

Въпреки жегата и влагата Лоиал завърза шал около носа и устата си. Не можеше да прикрие гнева и отвращението в очите си.

— Чувал бях — почна той с приглушен под вълнения парцал глас, но млъкна и се окашля с погнуса. — Пфу! Вони на… Пфу! Чувал бях и съм чел за Погибелта, но не можех да повярвам… Не вярвах, че дори и Тъмния може да направи такова нещо с дърветата! Пфу!

Стражникът изобщо не се повлия от това, което ги заобикаляше. За изненада на Ранд, на Перин също му нямаше нищо. Якият младеж гледаше с гняв скверния лес, през който яздеха, така, както би гледал своя враг или знамето на врага си. Погалваше дръжката на секирата си, без да осъзнава какво прави, и от време на време изръмжаваше така, че космите по врата на Ранд настръхваха. Дори на ярката слънчева светлина очите му блестяха, златни и яростни.

А зноят не намаляваше, дори след като проклетото слънце се спусна към хоризонта. Далеч пред тях, на север, се заиздигаха планински върхове, по-високи от Мъгливите планини, черни на фона на небето. Понякога леден вятър се втурваше надолу от стръмните планински ридове и стигаше чак до тях. Знойната влага разтваряше по-голямата част от планинския мраз, но и това, което оставаше, приличаше на зимен повей в сравнение с неистовата жега. Потта по лицето на Ранд за миг проблясваше в ледени мъниста; утихнеше ли вятърът, мънистата тутакси се стапяха и се стичаха на буйни ручеи по бузите му, а плътният зной сякаш се връщаше с още по-голяма сила. В един момент вятърът ги обгърна по-продължително, отвявайки горещината. Лъхаше на гроб, сякаш бе понесъл в себе си прашната плесен на току-що разтворена гробница.