Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Поразен съм, Сам — рече мистър Пикуик, облягайки се на железния парапет на върха на стълбището, — поразен съм, Сам, като виждам, че задържането в затвора за длъжници не е никакво наказание.

— Тъй ли мислите, сър? — запита Сам.

— Виждате как тези хора пият, пушат и кряскат — отвърна мистър Пикуик, — съвсем невъзможно е да го взимат много навътре, загдето са тука.

— А, точно там е работата, сър — отговори Сам. — Тези не го взимат навътре; за тях всеки ден е празник: само портер и кегли. Ама другите, те се съсипват от туй нещо: на тях им е тежко на душата, че не могат да лочат бира, нито пък да играят на кегли; те щяха да си платят дълговете, ако имаше как, и им тежи, дето са ги опандизили. Ще ви кажа к’во е положението, сър: тез, дето все се шляят по кръчмите, туй съвсем не ги засяга, ама тез, дето все работят, когат’ могат; туй ги засяга страшно много. Не е еднакво, както казваше баща ми, щом грогът му не беше половина на половина; не е еднакво, там му е грешката.

— Мисля, че сте прав, Сам — рече мистър Пикуик след кратко размишление, — напълно сте прав.

— Може от дъжд на вятър да се намери по някой честен човек, дет да му харесва — разсъждаваше вглъбено мистър Уелър, — само че не се сещам да съм чувал за такъв някой освен за един човечец с мръсно лице и кафяво сетре; и то било по силата на навика.

— А кой бил той? — запита мистър Пикуик.

— Ех, по таз точно точка никой не бил наясно — отвърна Сам.

— Но какво е правел?

— Ех, това, що много хора, далеч по-известни от него, са правили по някое време, сър — отвърна Сам, — състезавал се с полицай и той спечелил.

— С други думи, затънал в дългове, така ли? — рече мистър Пикуик.

— Точно така, сър — отвърна Сам, — и с течение на времето дошъл тук, разбира се. Не било за много нещо: задържали го за девет лири и толкоз, умножени по пет за съдебни разноски; но както и да е, той останал тук за седемнайсет години. Ако нещо се бил понабръчкал в лицето, то не се виждало от мръсотия, щото и мръсното му лице, и кафявото му сетре били все такива най-накрая както сетрето му в началото. Той бил много мирно и кротко същество и все търчал нагоре-надолу заради някого или пък играел на топка и все губел; докат’ най-сетне тъмничарите го обикнали доста и той прекарвал всяка вечер при тях: бъбрел си с тях, разправял им разни истории и тям подобни. Една вечер бил там кат обикновено, седели си заедно с един много стар негов приятел, дежурен тогаз на вратата, и съвсем изневиделица човечецът казва: „Не съм виждал пазара навън, Бил — вика (пазара на Флийт го правели там на времето). — Не съм виждал пазара навън, Бил — вика, — от седемнайсет години.“ — „Туй го знам“ — вика ключарят и си пуши лулата. „Иска ми се да го видя за минутка, Бил“ — вика той. „Много е възможно“ — вика ключарят, кат продължава да пуши настървено и се прави, че не разбира к’во иска човечецът. „Бил — вика човечецът още по-напрегнато от преди, — влязла ми е таз муха в главата. Пусни ме да видя улиците вънка, преди да умра; и ако не получа апоплектичен удар, ще се върна след пет минути по часовник.“ — „А к’во ще стане с мен, ако наистина получиш удар?“ — вика ключарят. „Ех — вика дребничкото същество, — който и да ме намери, ще си ме върне дома, щот си нося визитната картичка в джоба, Бил — вика той, — номер 20, етаж на кафенето.“ И туй било съвсем вярно, щото, искал ли да се запознае с някой новодошъл, той винаги вадел оръфана визитна картичка от джоба си с тез думи само и нищо друго; и заради туй всички му викали „номер двайсети“. Ключарят го поглежда втренчено и най-сетне казва много тържествено: „Двайсети — вика той, — имам ти доверие; ти няма да навлечеш беля на стария си приятел.“ — „Не, момчето ми; смятам, че има нещо по-добро тук вътре“ — вика малкият човек, кат силно тупва малката си жилетка и тогава по една сълза се търкулва от всяко око, а това било много необикновено, щото всички считали, че вода никога не се е докосвала до лицето му. Той стиснал ръката на тъмничаря, излязъл навън и…

— И не се върнал въобще — добави мистър Пикуик.