Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Съобщавайки тези сведения по-скоро да му олекне на душата, като побъбри, отколкото с цел да просвети мистър Пикуик, водачът стигна най-сетне друга галерия, свърна в някакъв малък проход на срещуположния край, отвори една врата и пред очите им се разкри стая с осем или девет легла, която в никой случай не би могла да се нарече уютна.
— Ето — рече мистър Рокър с ръка на отворената врата, хвърляйки тържествуващ поглед към мистър Пикуик, — туй се казва стая!
Но по лицето на мистър Пикуик не се появиха признаци на безгранично задоволство при вида на неговото жилище, тъй че мистър Рокър потърси съчувствие в лицето на Самюъл Уелър, който до този миг бе пазил пълно с достойнство мълчание.
— Туй се казва стая, младежо! — повтори мистър Рокър.
— Виждам — отвърна Сам и кимна спокойно.
— Да не мислите, че ще намерите такваз стая в хотел „Фарингдън“, а? — рече мистър Рокър със снизходителна усмивка.
На това мистър Уелър отвърна, като ловко и непринудено склопи едното си око: което можеше да означава или че мисли тъй, или че не мисли тъй, или пък че въобще нищо не мисли по въпроса — в зависимост от тълкуването и въображението на наблюдателя. След като извърши този фокус и си отвори отново окото, мистър Уелър зададе въпроса точно кое легло мистър Рокър бе описал като чудесно за спане.
— Онова там — отговори мистър Рокър, сочейки към някакъв много ръждясал креват в единия ъгъл. — Приспива всеки, който легне на него, честна дума, и той си заспива волю-неволю.
— Струва ми се — рече Сам, поглеждайки въпросната мебел с крайна погнуса, — че бие и мака кат приспивателно.
— Точно тъй — отвърна мистър Рокър.
— И се надявам — продължи Сам, като погледна изкосо своя господар, — надявам се, че другите джентълмени, дето спят тук, са джентълмени.
— Точно такива са — рече Рокър. — Единият от тях поема по дванайсет пайнта бира всеки ден и не престава да пуши дори когат’ се храни.
— Той трябва да е от първокласните — забеляза Сам.
— Истински ас — отвърна Рокър.
Без да се уплаши дори от тези сведения, мистър Пикуик усмихнато съобщи своето решение да опита сънотворната сила на леглото за тази нощ; а мистър Рокър, уведомявайки го, че може да се оттегли на почивка по което време пожелае, си отиде без други предупреждения и формалности, като го остави със Сам в коридора.
Смрачаваше се; тоест няколко газови светлини бяха запалени тук, гдето всякога беше тъмно, за да се приветствува настъпващата навън вечер. Беше доста топло и някои от обитателите на многобройните килии, нижещи се от двете страни на галерията, бяха оставили вратите си открехнати. Мистър Пикуик надзърташе вътре, докато минаваше край тях, с огромен интерес и любопитство. Тук четири-пет едри, тромави мъжаги, едва видими всред облака тютюнев дим, водеха шумен и необуздан разговор над полупразните канчета бира или играеха някаква игра с колода много зацапали карти. В съседната килия се открояваше самотен обитател, наведен над куп замърсени и парцаливи книжа, пожълтели от прах и разпадащи се от дълголетие: той пишеше за сетен път някакво дълго изложение на своите неволи, предназначено за някаква важна личност, до чиито очи никога нямаше да стигне или чието сърце никога нямаше да трогне. В трета килия можеха да се забележат мъж, жена и цял куп дечица — мъжът стъкмяваше мизерна постеля на земята и друга на няколко стола, за да спят там най-малките. И в четвърта, и в пета, и в шеста, и в седма — шумът беше все същият, ако не и повече, а същото бе и с тютюневия дим, и бирата, и картите.
Из самите галерии, а най-вече по стълбищата, се задържаха множество хора: едни — защото стаите им бяха пусти и тъжни, други — защото стаите им бяха претъпкани и душни; но по-голямата част — защото бяха неспокойни, чувствуваха се неудобно и съвсем не знаеха как да убият времето си. Тук имаше представители на различни обществени слоеве: от обикновения работник в дефтинено сетрѐ до разорения прахосник в добре ушит халат, съответно скъсан на лактите; но у всичките имаше нещо общо — някакво нагло и нехайно типично затворническо перчене, някакво вагабонтско държане на „пет пари не давам за нищо“, — което не би могло да се изрази с думи, но което човек би могъл да разбере в един миг, ако иска само да пристъпи прага на най-близкия затвор за длъжници и се взре в първата група арестанти, попаднали пред погледа му, с не по-малък интерес от този, проявен от мистър Пикуик.