Съдбовният кораб [bg]

Алтея наблюдаваше племенницата си, докато тя говореше. Малта не им спести нищо. Историята ѝ беше подробна, но говореше бързо, думите се изсипваха от устните ѝ, гласът ѝ беше тих. Алтея почувства как сълзите се стичат надолу по страните ѝ при новината за смъртта на Давад Рестарт. Силата на реакцията ѝ я изненада, но последвалото я остави вцепенена и замаяна. Слуховете за размирици в Бингтаун изведнъж се превърнаха в лично бедствие. Тя беше опустошена, когато осъзна, че Малта нямаше представа дали баба ѝ или Силдин бяха още живи.

Малта говореше за Бингтаун и Трехог с дистанцираност — възрастна жена, разказваща отживелици от отминалата си младост. Безстрастно разказа на брат си за уредения си брак с Рейн Купрус, за бягството при семейството му в Трехог, когато Бингтаун беше паднал, за любопитството, което я беше привлякло в затрупания град, и земетръсът, който за малко не беше отнел живота ѝ. Някога Малта щеше излишно да раздуе подобна история, но сега просто я изложи. Когато заговори за Рейн, Алтея предположи, че младият Дъждовник беше спечелил сърцето на племенницата ѝ. Лично тя смяташе, че Малта все още е твърде млада, за да може да взема подобни решения.

Но докато Малта продължаваше да говори, гласът ѝ — притихнал и препускащ през дните ѝ със сатрапа, Алтея осъзна, че момичето се изправяше пред света като жена. Преживелиците ѝ на борда на галерата оставиха Алтея разтреперана. Малта се засмя — ужасяващ звук — на това как загрозяването ѝ я бе предпазило от по-лошо отношение. По времето, когато Малта приключи, Алтея вече ненавиждаше сатрапа, но и разбираше стойността, която племенницата ѝ му придаваше. Съмняваше се, че той ще спази обещанията си към нея, но я впечатляваше, че дори в период на опасност Малта беше помислила за дома и семейството си и беше направила всичко по силите си за тях.

Момичето наистина беше пораснало. Алтея засрамено си спомни, че някога бе смятала, че малко трудности ще помогнат на Малта да израсне. Тя несъмнено беше израснала, но цената беше твърде висока. Кожата по ръцете ѝ беше грапава като кокоши крак. Белегът от зарасналата рана на главата ѝ беше нещо чудовищно, стъписващо и с цвета, и с размера си. Но отвъд физическите белези, Алтея усещаше помрачаване на оживеността ѝ. Подробно съставените мечти за романтично бъдеще на малкото момиченце бяха заменени с женска решителност да преживее утрешния ден. Алтея го чувстваше като загуба.

— Поне сега си с нас — предложи Алтея, след като Малта привърши. Искаше ѝ се да каже „в безопасност с нас“, но Малта вече не беше малко момиченце, за да се подмами по лъжи.

— Чудя се за колко ли дълго — тъжно отвърна тя. — Защото, където иде той, аз трябва да го последвам, докато не се уверя, че се е върнал безопасно на власт и че ще удържи на дадената дума. В противен случай всичко това е било напразно. И все пак, ако ви оставя тук, ще ви видя ли някога отново? Алтея поне трябва да намери начин да се махне от този кораб и от Кенит.