![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
— Лодкарю — изрече някой. — Да ме превозиш?
Лодката се залюля леко и той неохотно се надигна.
— А?
На дока стоеше дебелак в разкошни тъмносини дрехи и го гледаше; на дебелите му устни бе лепната особена плашеща усмивка. Оло го гледаше подозрително. Какво правеше богаташ като този, обръщайки се към него, в името на Бога с хилядата лица? Човекът приличаше на някакъв евнух или служител от двора на императрицата. Да не се беше загубил?
— Да, какво мога да направя за вас?
— Да използваш уменията си, добри ми лодкарю, за да ме преведеш през залива.
— През залива? Може би искате да кажете към доковете за подправки и коприна?
— Не. Искам да кажа точно през залива. На запад.
Оло се поизправи, вдигна поглед и закри очи.
— Ама там няма нищо…
— Това е моя грижа, не мислиш ли?
И човекът извади златна монета. Оло се облещи към монетата, после протегна ръка. Мъжът пусна монетата. Тежеше доста — не че бе държал много златни имперски слънца през живота си.
— Заповядайте.
Който и да бе, мъжът поне беше запознат с водата, понеже без усилие се отпусна на леките ръчно издялани дъски. Оло приготви греблата и се отблъсна от дока.
— От нападението и откак императрицата потегли, е спокойно, а?
— Да.
— Да, я! Та тя взе цяла Унта със себе си, нали така? — и се засмя.
Мълчание. Оло хвърли бърз поглед към пътника си и го видя как замислено гледа настрани; бледият му лик бе леко набръчкан от озадачено изражение. Оло също присви очи — човекът явно гледаше някакви сплетени листа, понесли се из вълните. Стари молитвени приношения. Явно не обичаше дребните приказки. Оло продължи да гребе и си даде миг, в който да снеме широката си вълнена шапка. Може би бутилка канско червено и онова талийско момиче — онова, дето се имаше толкоз важно. Или може би оризова ракия за толкова дни напред, колкото ще може да я понася. Като помисли за това — Оло бързо погледна потъналия в себе си пътник, извади една кратуна и отпи от нея.
— Какво замисляш, Маел?
Оло зина и се задави.
— Аз ли, господине? Нищо, господине! Просто съм малко жаден.
Евнухът обаче дори не гледаше към него. Беше се извърнал настрани и гледаше над водата. Оло също примижа, но видя само леките зелени извивки на залива и гората от кораби на котва. Лодката се забави.
Без дори да обръща глава, мъжът изрече:
— Продължавай да гребеш или скачай през борда. Решението е твое.
После протегна ръце през борда.
Оло го зяпна. Какво? Той кой е да…
Под ръцете на мъжа водата започна да се пени. Кипеше, все едно ври, засъска и избледня до светлозелено.
Оло за малко да падне назад, когато се опря на греблата. Богове, простете ми! Бъди благосклонен към мен, хилядосъщностни боже! Какво съм сторил, та да заслужа това — освен всички неща, които съм извършил, но за които не съм казал на никого?
— Тези нагънати листа. Цветята и венците на водата. Те какво са?
Оло гребеше по-здраво, отколкото го бе правил за последните тридесет години, и си пое дъх.
— Приношения. Молитви.
— Приношения за кого?
— За бога на водите, господине. За бога на всички морета. За бога с хилядата настроения, хилядата лица и хилядата имена.
— Не! Маел! Ще се гърчиш в смъртни мъки за това!
Оло зина към мъжа. Маел кой? После си спомни и отново загреба. Лодката друсаше и се клатеше в станалите изведнъж трудни води.
— Говори! Нареждам ти!
Оло някак си разбираше, че пътникът не се обръща към него. Лодчицата забърза, ала не заради усилията на Оло. Водата се надигаше и се издуваше под тях като духнато от вятъра одеяло, а неговата черупка се спускаше по склона му. Той изостави греблата, грабна кратуната, изсипа я върху лицето си и запреглъща. Ужасяващо, но чу нещо да се обажда:
— Малик. За какво да говорим?
— Какво си намислил? — попита пътникът.
— Аз? Нищо. Твоите нареждания не позволяват това. Просто съм наблизо — в очакване да ме призовеш. Трябва ли да бъда обвиняван за това, че други са ме усетили и са ми дали приношенията си? Молитвите си? Моя грешка ли е, че старите обръщения и заклинания са били някак си припомнени?