В капана на времето [bg]

„На юг.” Това Лондон ли означаваше? — питах се за хиляден път. Капитан Мейнуаринг не ми беше казал къде ме води, но аз си мислех, че надали ще е другаде.

Вдигнах глава и видях един от драгуните от другата страна на огъня да се взира в мен. Погледнах го втренчено, той се изчерви и сведе очи над купата в ръцете си. Бях свикнала да ме зяпат така, макар че този беше особено дързък.

Започна се още в началото, с резервираното смущение на идиота, който ме отведе до Ливингстън. Отне ми известно време да осъзная, че това дистанцирано отношение от страна на английските офицери всъщност не е подозрение, а смесица от отвращение и ужас с малко съжаление и чувство за дълг, което ги караше да не показват мислите си.

Бяха ме спасили от банда свирепи, мародерстващи шотландци. Бях прекарала цяла нощ в помещение с много мъже, които според всички правоверно мислещи англичани бяха „свирепи зверове, грабители, изнасилвани” и какво ли още не. Затова беше немислимо една млада англичанка да е прекарала цяла нощ в подобна компания и да е останала непокътната.

Мрачно установих, че вероятно това впечатление се е засилило, когато Джейми ме изнесе изпаднала в несвяст. Без съмнение това беше убедило напълно англичаните, че той — и другите шотландци — са си поиграли добре с мен. И благодарение на подробното писмо, съчинено от капитана на моите спасители, вече всички, които го бяха чели или чували за него, знаеха за това. Имах опит в парижкото общество и добре разбирах механизмите на клюките.

Ефрейтор Роуботъм със сигурност беше чул тези истории, но продължаваше да се държи с мен любезно и не виждах на лицето му подигравателното замислено изражение, което често забелязвах при другите войници. Ако имах навика да се моля преди лягане, със сигурност щях да включа името му в молитвите си.

Изправих се, изтупах наметалото си и тръгнах към палатката си. Ефрейтор Роуботъм също стана, заобиколи дискретно огъня и седна пак до другарите си, с гръб към входа на палатката ми. Когато дойдеше време да си легнат, той със сигурност щеше да избере място на уважителна дистанция от нея, но все пак достатъчно близо, за да може да се отзове. Беше го направил предишните три нощи, без значение дали бяхме в хан, или на полето.

Преди три нощи аз пак опитах да избягам. Капитан Мейнуаринг добре съзнаваше, че съм с тях по принуда, и макар че не му бях притрябвала, държеше да изпълни воинския си дълг. Назначи ми двама пазачи, които не се отделяха от мен през целия ден.

Нощем охраната се разхлабваше, вероятно защото капитанът не вярваше, че ще посмея да избягам пеша в мрака из пустите полета посред зима. И беше прав. Нямах намерение да се самоубивам.

Но въпросната нощ минахме през малко селце, около два часа преди да устроим лагера. Бях сигурна, че ще успея да стигна до него до зазоряване. То имаше малка спиртоварна, от която се изпращаха бъчви с алкохол до няколко градове в региона. Видях бъчвите натрупани в двора ѝ и реших, че с малко късмет мога да се скрия там и да потегля с първата каруца.