Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тази вечер новата й майка не бе дошла в стаята й и това бе една от причините, поради която Флорънс не си бе легнала до късно. Обзета от безпокойство, а също и от желание да поговори с някого и да превъзмогне гнетящото безмълвие, тя се отправи към спалнята на Едит.
Вратата не бе заключена отвътре и леко се поддаде на колебливата й ръка. Изненада се, като видя, че стаята е ярко осветена, а изненадата й беше още по-голяма, като съзря майка си, неразсъблечена напълно, да седи край камината, в която въглените бяха догорели и превърнали се в пепел. Очите на майка й бяха вторачени в пространството и в блясъка на тези очи, в лицето й, във фигурата й, в начина, по който стискаше облегалката на стола, сякаш се канеше да скочи, Флорънс долови болезнено чувство и изпадна в ужас.
— Мамо! — извика тя. — Какво ти е?
Едит се сепна и я погледна с такъв необясним страх, изписан върху лицето й, че Флорънс още повече се уплаши.
— Мамо! — рече Флорънс и бързо се приближи. — Скъпа мамо! Какво ти е?
— Не се чувствувах добре — отвърна разтрепераната Едит, като продължаваше да я гледа все така странно. — Сънувах страшни сънища, мила.
— Но ти още не си си легнала, мамо.
— Не съм — каза тя. — Това бе в полусън.
Чертите й постепенно се отпуснаха и като позволи на Флорънс да се приближи и да я прегърне, тя нежно промълви:
— Какво прави птичето ми тук? Какво прави птичето ми тук?
— Безпокоя се, мамо, понеже не те видях тази вечер и не знаех как е татко и аз…
Тук Флорънс замлъкна и не каза нищо повече.
— Късно ли е? — запита Едит и ласкаво приглади назад къдрите, които се бяха преплели в нейната черна коса и докосваха лицето й.
— Много е късно. Скоро ще се съмне.
— Ще се съмне ли? — удивено повтори тя.
— Мила мамо, какво се е случило с ръката ти? — рече Флорънс.
Едит бързо дръпна ръката си и за миг отново погледна Флорънс с предишния необясним страх (сякаш изпитваше безумното желание да се скрие), но после каза:
— Нищо, нищо. Ударих се. — А след това възкликна: — Моя Флорънс!
Гръдта й започна бързо да се повдига и тя горко заплака.
— Мамо! — извика Флорънс. — О, мамо, какво мога да сторя, какво трябва да сторя, за да бъдем щастливи? Може ли нещо да се направи?
— Нищо — отвърна тя.
— Сигурна ли си? Нима е невъзможно? Ако аз сега кажа това, което мисля, въпреки уговорката ни — продължи Флорънс, — ти няма да ме упрекнеш, нали?
— Безсмислено е — отвърна тя, — безсмислено. Казах ти, скъпа, че сънувах страшни сънища. Нищо не е в състояние сега да ги заличи или да им попречи пак да ме навестят.
— Не разбирам — рече Флорънс, загледана в развълнуваното й лице, което сякаш помръкваше от погледа й.
— Присъни ми се гордост — тихо заговори Едит, — която е безсилна пред доброто и всемогъща пред злото. Гордост, предизвиквана и поощрявана през дългите позорни години, уязвяваща единствено себе си. Гордост, внушаваща на този, който я притежава, съзнанието за дълбоко унижение и непозволяваща му да възрази срещу това унижение, да го избегне и да заяви: „Няма да бъде така!“ Гордост, която, ако бе разумно направлявана, навярно би довела до по-добри неща, но тя, отклонена и опорочена, както и всички останали качества на това лице, предизвикваше единствено самоунижение, ожесточение и гибел.
Тя вече не поглеждаше и не говореше на Флорънс, а продължаваше, сякаш бе сама.
— Присъни ми се — рече тя — такова безразличие и безсърдечие, предизвикани от самоунижението и от тази жалка, безпомощна, окаяна гордост, че същото това лице безучастно пристъпи дори към олтара, подчинявайки се на старата, добре позната, мамеща ръка — о, майко, майко! — въпреки че се противеше на тази ръка, то пожела веднъж завинаги да стане ненавистно само̀ на себе си, вместо да придобие нов облик, и ежедневно да изпитва остра болка. Жалко, злочесто създание!
В този миг, мрачна и разстроена, тя изглеждаше така, както при влизането на Флорънс.
— Присъни ми се още — продължи тя, — че при първия закъснял опит да достигне някаква цел това създание бе стъпкано, стъпкано от нозете на недостоен човек, а то само се обърна и погледна след него. Присъни ми се, че същото това същество е ранено, преследвано, гонено от кучета, че е притиснато до стената, но то няма да се предаде и нещо го подтиква да ненавижда недостойния човек, да въстава насреща му и да не му се поддава.