Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тя се ослуша пред стаята си. В къщата бе тихо и всички светлини бяха угасени. Твърде много време бе изтекло — помисли си тя, — откакто бе правила нощното си поклонничество до вратата му! Твърде много време бе изтекло — опита се да си спомни тя, — откакто бе влязла в стаята му посред нощ и той после я бе изпратил до стълбите.
Все със същото детско сърце, дори със същите ласкави и плахи очи и разпусната коса, Флорънс, така чужда на баща си в разцвета на моминството, както и в детството си, се промъкна, ослушвайки се, по стълбите и се приближи до вратата му. Никой не помръдваше в къщата. Вратата бе полуотворена, за да влиза въздух, а вътре бе толкова тихо, че тя дочуваше пращенето на огъня и тиктакането на часовника, поставен на полицата над камината.
Надникна вътре. Икономката, увита с одеяло, спеше дълбоко в едно кресло близо до огъня. Вратата на следващата стая бе наполовина затворена и пред нея бе поставен параван, но вътре гореше свещ и озаряваше ръба на леглото. Беше толкова тихо, че по дишането му разбираше, че е заспал. Това я окуражи и тя заобиколи паравана и надникна в спалнята му.
Стресна се, като видя спящото му лице, сякаш не бе очаквала такава гледка. Флорънс стоеше закована на място и ако той се бе събудил, тя нямаше да се помръдне.
Челото му бе разсечено. Бяха мокрили косата му и тя сега се спускаше, влажна и оплетена, върху възглавницата. Едната му ръка, поставена отвън, бе превързана. Той бе много блед. Нещо друго прикова Флорънс обаче, след като му хвърли бърз поглед и се увери, че той кротко спи. Нещо друго, по-различно и по-силно, го правеше да изглежда така тържествен в очите й.
През целия си живот тя никога не бе виждала лицето му — или поне така й се бе струвало — непомрачено от мисълта за нея. През целия си живот никога не бе виждала лицето му, без надеждата у нея да угасне и без плахият й поглед да се сведе пред неговия суров, равнодушен, студен вид. Сега, когато го гледаше, за първи път видя, че облакът, помрачавал детството й, не хвърляше сянка върху лицето му. Вместо това цареше спокойна, мирна нощ. При вида на лицето му можеше да си помисли, че е заспал, отправяйки благословия към нея.
Събуди се ти, суров баща! Събуди се, навъсени човече! Времето лети! Часът настъпва с гневна крачка. Събуди се!
Лицето му не се променяше. И докато го наблюдаваше с благоговеен страх, неговата неподвижност и спокойствие извикаха в съзнанието й лицата на починалите. Така изглеждаха те, така ще изглежда и той. А също и тя, разплаканата му дъщеря, но кой би казал кога! Така ще изглеждат и всички хора, любещи, мразещи или равнодушни! Когато настъпи този час, той няма да бъде тежък за него, ако тя извърши замисленото, а и за нея този час навярно ще бъде по-лек.
Тя се прокрадна близо до леглото и като притаи дъх, наведе се, целуна го леко по лицето, положи за миг глава до бузата му и без да го докосва, обви около него ръка върху възглавницата.
Събуди се, обречени човече, докато тя е близо. Времето лети. Часът настъпва с гневна крачка. Стъпките му се дочуват в къщата. Събуди се!
Тя мислено отправи молба към бога да благослови баща й и ако може, да смекчи сърцето му към нея или пък да му прости, ако не е прав, и да прости и на нея за молитвата, която изглеждаше едва ли не богохулна. След като направи това, тя погледна отново към баща си със замъглени очи, плахо се измъкна от стаята му, прекоси следващата и изчезна.
Сега той може да продължава да спи. Може да спи колкото си иска. Но като се събуди, нека да потърси крехката фигура наоколо и да я съзре близо до себе си, когато настъпи часът.
Тъжно и тежко бе на сърцето на Флорънс, прокрадвайки се нагоре. Тихият дом бе станал още по-унил от преди, когато се спусна по стълбите. Сънят, който бе наблюдавала в глухия час, бе придобил за нея тържественост, свойствена едновременно за живота и за смъртта. Тайнственото й и безшумно посещение правеше нощта тайнствена, безшумна и тягостна. Тя не желаеше, не бе едва ли не по силите й да се върне отново в спалнята и затова влезе в гостната, където забулената в облаци луна проблясваше през щорите, и погледна към безлюдните улици.
Вятърът печално духаше. Фенерите бледнееха и потръпваха, сякаш им бе студено. Далече в небето нещо се мержелееше — не бе нито мрак, нито светлина, и изпълнената с предчувствия нощ тръпнеше и се мяташе също като умиращите пред прага на мъчителната си кончина. Флорънс си спомни, че когато бе бдяла край постелята на болния, тези зловещи часове й бяха направили впечатление и с някакво стаено неприятно чувство бе усетила въздействието им. Сега това чувство бе особено мъчително.