Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
година напред и се радвах, че ще си има самостоятелен дом. Олег бе още по-радостен.
Прегърна ме, вдигна ме във въздуха и ме целуна. „Така е по руски!", каза.
Карла идваше навсякъде с мен, дори на черноборсаджийските ми обиколки, и аз ходех
навсякъде с Карла. Носехме се заедно на мотора, а Рандъл дискретно винаги ни следваше с
колата.
Моите обиколки на чейнчаджиите бяха опасни, но и някои от заниманията на Карла
бяха не по-малко опасни. Нейните обиколки в средите на изкуството и бизнес контактите й
бяха смущаващи, но и при мен нещата нерядко смущаваха.
На хората им отне известно време да започнат да ни приемат като двойка и реагираха по
различен начин. Оказа се, че моите приятели от „Долната земя" го приеха по-добре, отколкото нейните от „Горната".
— Заповядайте на чай с нас, госпожице Карла — канеха я черноборсаджиите на всяко
наше спиране. — Моля, пийнете чай с нас.
— Не може да влезете — ми съобщаваше белият бизнес пред всеки офис с охрана. —
Само с пропуск.
Но Карла ми извади пропуск за лична охрана и настояваше навсякъде да сядам до нея.
Така присъствах на срещи с влиятелни финансови фигури в кантори и облицовани с дърво
кабинети, които приличаха на вътрешността на един и същи ковчег.
Деловият костюм, ми каза веднъж Дидие, не е нищо друго освен военна униформа, лишена от нейната чест. И наистина думата „чест" сякаш рядко се чуваше из тези
заседателни зали и специални салони. Когато Карла я произнасяше, подчертавайки, че
нейните пълномощия ще бъдат използвани единствено за поддържане на честни каузи, една
и съща вълна на смущение преминаваше из пространството; издутите като риба-балон лица
се задъхваха и яркоцветните вратовръзки се люшваха на въртящите се столове като водорасли
в бурно море.
Хората на изкуството бяха друга история, разказвана от висок и красив скулптор, който
събира мед от ливадите на милионерите.
Галерията процъфтяваше. Скандалът винаги продава. Уханието му, витаещо около
заклеймяваните от фанатици произведения, около забранените или застрашените от забрана
творби, дразнеше преситените сетива на кликата от заможни купувачи. Хора богати дотам, че да не им се налага да чакат никъде, очакваха своя ред да си уговорят час и плащаха с
черни рупии. Тадж, скулпторът, беше управител на галерията и трупаше пачки по-бързо, отколкото успяваше да замахне с чука.
Веднъж, няколко седмици след блокадата, влязох заедно с Карла, когато той разговаряше
с група постоянни клиенти. Розана седеше на бюро и вдигаше телефоните.
Тадж кимна на Карла и продължи да беседва с купувачите. Минахме към задната
стаичка. Бяха заменили мотоциклетните фарове с червени флуоресцентни лампи, десетина
на брой, осеяли цялата стая.
Седнахме на черен копринен диван. Облегнатите на стените картини чак се застъпваха
една друга. Анушка ни донесе чай и бисквити.
Когато не се вживяваше в ролята на артист на езика на тялото, тя беше свенливо момиче,
което се стремеше да угоди всекиму; галерията й бе като втори дом.
— Какво става, Ануш? — подхвърли Карла, когато тя приседна до нас на килима.
— Все същото — усмихна се тя.
— Преди три дни каза, че новата изложба на марати художници е готова — отбеляза
Карла. — Не виждам да се подготвя.
— Възникна… възникнаха някои спорове.
— Спо-ро-ве? — изръмжа Карла на срички.
Тадж влезе, седна до Анушка, изящно подгъвайки под себе си дългите си крака.
— Извинете ме, но трябваше да приключа с онези клиенти — каза. — Крупна продажба.
Как си, Карла?
— Чувам, че имало някакви спорове — каза тя, като го прониза с поглед. — И ми се
прииска да се включа в спора.
Тадж бързо отвърна поглед от нея:
— Как си, Лин?
Всеки път, като го погледнех, се сещах за онези тайнствени два дни, които беше
прекарал с Карла някъде извън Бомбай: дните, за които тя не спомена нищо, а аз не исках да
я разпитвам.
Той беше от онези високи тъмнокоси красавци, които будят ревниви мисли у нас, останалите. Те, красавците, не са виновни. Познавах доста красиви мъже, които бяха
страхотни хора и отлични приятели, и ние, грозните типове, ги обичахме, но дори и тогава
малко ревнувахме, защото бяха толкова проклето красиви.