Съдбовният кораб [bg]

— Разбира се, никой на борда не ми вярва. Кенит е впечатлил всички им с джентълменското си поведение. Дори собственият ми кораб се съмнява в мен.

Гърлото и устата на Уинтроу бяха пресъхнали.

— Алтея. Аз не се съмнявам в теб. — Това бяха едни от най-болезнените думи, които някога беше изричал.

Погледът, който тя му отправи, почти разби сърцето му.

— Ти така и не се застъпи за мен — обвини го тя.

— Това нямаше да постигне нищо добро. — Думите прозвучаха страхливо даже и на самия него. Той сведе поглед и каза искрено: — Вярвам ти, защото Ета ми каза, че ти вярва. Затова и тя напусна кораба. Защото не можеше да бъде свидетел на онова, което той беше сторил. Са да ми е на помощ, аз останах, но запазих мълчание.

— Защо? — Глухият, самотен въпрос дойде не от леля му, а от сестра му. Той се принуди да погледне Малта в очите.

— Познавам Кенит — усети се да казва. Истината, която сега признаваше, го преряза. — Той извърши добри дела, дори чудни дела. Но една от причините, поради които можеше да ги стори, беше, че не се ограничаваше да следва правилата. — Очите му се преместиха от изпълненото със съмнение лице на Малта върху застиналото лице на Алтея. — Той постигна много добрини — каза меко. — Исках да съм част от това. И затова го последвах. И си затварях очите за лошите неща, които вършеше. Станах много добър в игнорирането на нещата, които не можех да подкрепя морално. Докато накрая, когато злодеянието беше насочено към някого от собствената ми кръв, отново по-лесното беше да не го признавам на глас. — Гласът му бе стихнал до шепот. — Дори сега, да го призная ме прави… част от него. Това е най-трудната част. Исках да споделя славата, която спечели заради доброто, което стори. Но ако претендирам за това, тогава…

— Не можеш да си играеш в лайната и да не се изцапаш — сбито отбеляза Джек от ъгъла си. Тя се протегна и постави голямата си ръка върху коляното на Алтея. — Съжалявам — каза просто.

Изгаряше го срам.

— Аз също съжалявам, Алтея. Толкова съжалявам. Не само защото той ти причини това, но и защото изстрада и моето мълчание.

— Трябва да го убием — продължи Джек, когато нито Алтея, нито Малта проговориха. — Не виждам друга възможност.

За един смразяващ момент Уинтроу си помисли, че говори за него. Алтея бавно поклати глава. В очите ѝ имаше сълзи, но те не преливаха.

— Мислила съм за това. Първоначално почти не мислех за друго. Бих го сторила на мига, ако можех да го направя, без да нараня кораба. Преди да предприема тази стъпка, тя трябва да го види такъв, какъвто е. Уинтроу. Желаеш ли да ми помогнеш с това? Да накараме Вивачия да прозре истинската му същност?

Уинтроу повдигна брадичка.

— Трябва. Не заради теб, не и заради кораба, а заради мен самия. Поне толкова откровеност си дължа.