![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Може би Бриана щеше да му каже, ако я попиташе; но последното име, което искаше да произнася тук, бе това на Франк Рандал.
Закашля се.
— Е, може и да е така — съгласи се предпазливо. — Виждал съм жени — и мъже понякога, — които не могат да понесат звука на собствените си мисли и може би не са особено подходящи за онези, които могат.
— Така е — каза тя замислено. — Може би е така.
Болката от ревността утихна малко. Явно имаше съмнения за онзи Уейкфийлд, нали? Беше им разказала всичко: как е търсила, как е видяла съобщението за смъртта им, пътуването от Шотландия и посещението на Лалиброх — проклетата Лери! — и за онзи мъж Уейкфийлд, който тръгнал след нея. За това обаче не им каза всичко, но той нямаше нищо против; и без това не искаше да го чува. Мисълта за далечната смърт в пожар не го притесняваше толкова, колкото непосредственото натрапничество в идилията му с дъщерята, която най-сетне бе открил.
Сви колене и постоя тихо. Колкото и да му се искаше да си върне покоя, не успяваше да освободи съзнанието си от мисълта за Рандал.
Той беше победил. Клеър бе негова; както и това прекрасно дете — тази млада жена, поправи се, щом я погледна. Но Рандал ги бе имал двайсет години; без съмнение беше оставил следата си върху тях. И каква ли беше тази следа?
— Виж — прошепна Бриана и стисна ръката му.
Той проследи погледа ѝ и ги видя; елен и кошута, стояха точно в сянката на дърветата, на двайсетина крачки от тях. Не помръдна, но вдиша тихо. Усещаше, че и Бриана е застинала до него.
Еленът ги видя; деликатните глави се вдигнаха, тъмните влажни ноздри потрепнаха заради миризмата. След миг обаче еленът пристъпи грациозно и нервните му стъпки оставиха следи по мократа от росата трева. Кошутата го последва предпазливо и те започнаха да пасат между скалите, като от време на време се обръщаха и вдигаха глави, поглеждаха с кротките си очи странните, но безобидни създания на скалния ръб.
В Шотландия не можеше да се приближиш на миля от червен елен, без да те усети. Елените там много добре знаеха какво е човек.
Той гледаше очите на елена, невинността на дивото, и усещаше слънчевата благословия по главата си. Това беше ново място и му стигаше да е тук с дъщеря си.
— Какво ще ловуваме, татко? — Той стоеше неподвижно, присвил очи към хоризонта, но тя бе сигурна, че не търси животно; затова знаеше, че може да говори, без да изплаши плячката.
Бяха видели много животни през деня; еленът и кошутата призори, червена лисица ги гледаше от една скала, като ближеше черните си лапи, докато не се приближиха прекалено и тогава изчезна като духнат пламък. Катерици — десетки — бърбореха из върховете на дърветата, играеха си на криеница покрай дървесните стволове. Дори ято диви патици с два перчещи се мъжки, издули гърди и разперили опашки за назидание на крякащия харем.
Те не бяха техните плячки и тя бе доволна от това. Нямаше нищо против да убива, за да се нахрани, но щеше да ѝ е мъчно, ако омърсят красотата на деня с кръв.
— Пчели — каза той.
— Пчели? Ловуваш пчели?
Вдигна пушката си и ѝ се усмихна, после кимна надолу към ярко жълто петно.
— Търсим цветя.
Разбира се, в цветята имаше пчели; отблизо дори ги чуваше. Бяха няколко вида: големи черни земни пчели, по-дребни, на жълто-черни мъхести ивици, и гладките страховити форми на осите със заострени като кинжали кореми.
— Това, което трябва да правиш — каза баща ѝ, докато бавно обикаляха цветята, — е да гледаш в коя посока отиват пчелите. И да внимаваш да не те ужилят.
Десетина пъти изгубиха от поглед малките пратеници, които следваха. Те се губеха в светлината над поточе или изчезваха в прекалено гъст храсталак. Всеки път Джейми се оглеждаше и намираше друга полянка с цветя.
— Ето там! — извика тя и посочи към ярко червено петно и далечината.
Той присви очи и се усмихна, клатейки глава.
— Не, не червено. Малките колибрита харесват червените, но пчелите харесват жълти и бели — най-много жълти.
Откъсна една бяла маргаритка от тревата до краката ѝ и ѝ я подаде — цветчетата бяха поръсени с полен, паднал от деликатните тичинки в кръглия жълт център. Като се вгледа по-внимателно, тя видя малко бръмбарче, колкото главичка на карфица, да изпълзява от тичинките. Лъскавата му черна броня беше поръсена със злато.