Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
— Всичко е наред — каза тя тихо. — Просто си спомних нещо.
И той си спомни и космите по ръцете му настръхнаха. Спря, за да я види как преминава през процепа, просто за всеки случай. Но всичко беше наред; тя просто пристъпи и се присъедини към него. Искаше да я докосне обаче, за да е сигурен; протегна ръка и стисна пръстите ѝ.
Беше преценил правилно; слънцето тъкмо изгряваше над най-далечния хребет, когато се озоваха на празното пространство на върха на хълма. Под тях се простираха възвишения и долини, така покрити с мъгла, сякаш дим се кълбеше над падините. От отсрещната планина се извиваше водопад, който се спускаше на тънко бяло перо и потъваше в мъглата.
— Тук — каза той, когато спря на място с разпилени скали, обградени от гъста трева. — Да си починем малко. — Колкото и да бяха студени ранните утрини, той се бе сгрял от катеренето; седна на една плоска скала и протегна крака, за да може въздухът да влезе под килта, после свали наметалото от раменете си.
— Тук е някак по-различно — каза тя и отметна кичур мека червена коса, чиито пламъчета го сгряваха повече и от слънцето. Погледна към него усмихната. — Разбираш ли какво имам предвид? Яздих от Инвърнес до Лалиброх през Грейт Глен и там местността също беше дива — тя потрепери леко при спомена, — но не приличаше на това.
— Така е — каза той. Много добре разбираше какво има предвид; пустошта на долините и тресавищата беше някак населена така, както тези гори и потоци не бяха.
— Мисля си — започна той, после замълча. Дали щеше да го помисли за глупав? Но тя го гледаше с очакване. — Духовете, които живеят там — каза той малко смутено — са стари и са виждали хора от хиляди години; познават ни добре и не се боят да се покажат. А онова, което живее тук — сложи ръка на ствола на един кестен, който се издигаше на стотина фута над тях, а обиколката му бе поне трийсет фута, — те не са виждали такива като нас преди.
Тя кимна, изглежда не беше смутена.
— Те са любопитни обаче, нали? — каза тя. — Някои от тях. — И наклони глава да погледне към замайващата спирала от клони. — Понякога усещаш ли ги да те наблюдават?
— Понякога.
Седна на скалата до нея и се загледа как светлината се разлива по върховете на планината, подпалва далечните водопади, както разпалки прихващат искра, изпълва мъглата с перлено сияние и после я изгаря напълно. Заедно те видяха как планинският склон бе облян от дневната светлина и той мислено благодари на духа на това място. Макар че не беше келтски, сигурно го разбра.
Тя протегна дългите си крака и вдиша аромата на утрото.
— Наистина ли не ти пречеше? — Говореше тихо и се взираше в долината под тях, не го поглеждаше. — Да живееш в пещерата близо до Брох Морда.
— Не — отвърна той. Слънцето топлеше гърдите и лицето му, изпълваше го с покой. — Нямах нищо против.
— Като чух за това, си помислих, че е било ужасно. Студено, мръсно и самотно. — Тя го погледна и утринното небе се отрази в очите ѝ.
— Така беше — усмихна се леко.
— Иън… чичо Иън… ме заведе да ми я покаже.
— Така ли? Не е толкова лошо през лятото, когато жълтите храсти цъфтят.
— Да, но дори тогава… — тя се поколеба.
— Не, нямах против. — Затвори очи и слънцето огря клепачите му.
Отначало си мислеше, че самотата ще го убие, но щом разбра, че няма да стане така, започна да цени усамотението на планинския склон. Виждаше ясно слънцето през затворените си клепачи; голяма червена топка, която пламти по ръбовете. Дали така виждаше Джокаста със слепите си очи?
Бриана мълча дълго, той също, просто слушаше. Малките птички работеха в смърча наблизо, висяха с главата надолу от клоните, ловяха буболечки и разговаряха за улова си.
— Роджър — каза тя внезапно и сърцето му бе пронизано от стрелата на ревността, по-болезнена, защото бе неочаквана. Нима нямаше да я има само за себе си дори за малко? Отвори очи и се опита да изглежда заинтригуван.
— Опитах се да му кажа веднъж за самотата. Че според мен може би тя не е нещо лошо. — Въздъхна и смръщи гъстите си вежди. — Мисля, че не ме разбра.
Той изсумтя гърлено.
— Мислех си… — пак замълча и го погледна за миг. — Мислех си, че затова… затова ти и мама… — Кожата ѝ беше така прозрачна, че виждаше веничките под нея. Тя пое дълбоко дъх и опря ръце на камъка. — И тя е такава. И на нея не ѝ пречи да бъде сама.
Погледна я, много искаше да разбере защо мисли така. Какъв е бил животът на Клеър в годините на раздялата им, че Бриана да мисли така? Защото бе права; Клеър познаваше вкуса на самотата. Тя беше студена като изворна вода и не всеки можеше да я пие; за някои тя не носеше свежест, а смъртен студ. Но тя бе живяла със съпруг; как така е пила толкова дълбоко от самотата, за да знае?