Зовът на барабана [bg]

Тя кимна, изглежда не беше смутена.

— Те са любопитни обаче, нали? — каза тя. — Някои от тях. — И наклони глава да погледне към замайващата спирала от клони. — Понякога усещаш ли ги да те наблюдават?

— Понякога.

Седна на скалата до нея и се загледа как светлината се разлива по върховете на планината, подпалва далечните водопади, както разпалки прихващат искра, изпълва мъглата с перлено сияние и после я изгаря напълно. Заедно те видяха как планинският склон бе облян от дневната светлина и той мислено благодари на духа на това място. Макар че не беше келтски, сигурно го разбра.

Тя протегна дългите си крака и вдиша аромата на утрото.

— Наистина ли не ти пречеше? — Говореше тихо и се взираше в долината под тях, не го поглеждаше. — Да живееш в пещерата близо до Брох Морда.

— Не — отвърна той. Слънцето топлеше гърдите и лицето му, изпълваше го с покой. — Нямах нищо против.

— Като чух за това, си помислих, че е било ужасно. Студено, мръсно и самотно. — Тя го погледна и утринното небе се отрази в очите ѝ.

— Така беше — усмихна се леко.

— Иън… чичо Иън… ме заведе да ми я покаже.

— Така ли? Не е толкова лошо през лятото, когато жълтите храсти цъфтят.

— Да, но дори тогава… — тя се поколеба.

— Не, нямах против. — Затвори очи и слънцето огря клепачите му.

Отначало си мислеше, че самотата ще го убие, но щом разбра, че няма да стане така, започна да цени усамотението на планинския склон. Виждаше ясно слънцето през затворените си клепачи; голяма червена топка, която пламти по ръбовете. Дали така виждаше Джокаста със слепите си очи?

Бриана мълча дълго, той също, просто слушаше. Малките птички работеха в смърча наблизо, висяха с главата надолу от клоните, ловяха буболечки и разговаряха за улова си.

— Роджър — каза тя внезапно и сърцето му бе пронизано от стрелата на ревността, по-болезнена, защото бе неочаквана. Нима нямаше да я има само за себе си дори за малко? Отвори очи и се опита да изглежда заинтригуван.

— Опитах се да му кажа веднъж за самотата. Че според мен може би тя не е нещо лошо. — Въздъхна и смръщи гъстите си вежди. — Мисля, че не ме разбра.

Той изсумтя гърлено.

— Мислех си… — пак замълча и го погледна за миг. — Мислех си, че затова… затова ти и мама… — Кожата ѝ беше така прозрачна, че виждаше веничките под нея. Тя пое дълбоко дъх и опря ръце на камъка. — И тя е такава. И на нея не ѝ пречи да бъде сама.

Погледна я, много искаше да разбере защо мисли така. Какъв е бил животът на Клеър в годините на раздялата им, че Бриана да мисли така? Защото бе права; Клеър познаваше вкуса на самотата. Тя беше студена като изворна вода и не всеки можеше да я пие; за някои тя не носеше свежест, а смъртен студ. Но тя бе живяла със съпруг; как така е пила толкова дълбоко от самотата, за да знае?