Господарят на хаоса

Един поглед към пурпурното знаме, веещо се лениво над Кралския дворец, го накара да се стресне, сякаш го удариха с чук по главата. Мълвата говореше за това. Перин знаеше, че не е знамето на Дракона, каквото и да твърдеше мълвата — някои твърдяха, че означавало, че Айез Седай служат на Ранд; според други — че той служел на тях — и Перин се зачуди защо Ранд не бе развял самото знаме на Дракона. Ранд. Все още усещаше как Ранд го притегля към себе си, като по-голям тавирен, притеглящ по-малкия. Това чувство не му подсказваше къде точно се намира Ранд; притеглянето не беше от такъв вид. Беше напуснал Две реки с очакването, че ще тръгне към Тийр или Светлината само знае накъде, и само буйният поток от слухове и приказки, потекъл на запад през Андор, го бе довел тук. Някои от тези приказки и слухове звучаха доста обезпокоително. Не, това, което изпитваше, беше необходимост да е близо до Ранд, или навярно нуждата на Ранд от неговата близост, като някакъв сърбеж между плешките, до който ръката ти не може да се добере, за да се почешеш. Сега много скоро щеше да се почеше, макар почти да му се искаше това да не стане. Имаше си той една мечта, такава, на която Файле със сигурност щеше да се изсмее, както си падаше по приключенията. Мечтата му беше да си живее в една малка къщурка с нея, някъде в селски краища, далеч от големите градове и всякаква суета. А около Ранд винаги цареше суета. Но Ранд имаше нужда от него и той щеше да направи това, което трябва.

Влязоха в един широк, обкръжен с колони вътрешен двор и Перин откачи колана, натежал от секирата, и го метна на седлото — беше истинско облекчение да се отърве от нея за малко — и двама облечени в бели роби слуги — мъж и жена — отведоха Стъпко и Лястовица. След няколко разменени думи Барада предаде него и Файле на някакви айилци с ледени погледи — повечето от тях носеха на челата си превръзки с черно-белия диск по средата — които ги поведоха навътре и с още по-малко приказки ги предадоха на свой ред на Деви, чиито погледи бяха още по-ледени. Перин не познаваше нито една от тях от Камъка и усилията му да ги заговори бяха посрещнати с безизразни лица. Ръцете им се разшаваха в ръчния говор на Девите и една от тях бе избрана да поведе него и Файле още по-навътре в двореца — стройна жена с пясъчножълта коса, която сигурно беше на възрастта на Файле. Представи се като Лериан и това май бяха единствените думи, които се отрониха от устата й, освен че ги предупреди да не се помотават. Той съжали, че Баин и Чиад не са с тях — едно познато лице може би щеше да я зарадва малко. Файле се плъзгаше по коридорите като някоя важна дама, каквато си беше, въпреки че на всяка пресечка се оглеждаше бързо в двете посоки. Явно не искаше баща й да я изненада.