Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Аз съм Вилнар Барада, лорд Айбара. Подлейтенант, заклет в меча на лорд Башийр. — Произнесе го много гръмко, обаче отбягваше да поглежда Файле. Тя въздъхна при споменаването на баща си и изгледа навъсено Барада, още повече след като той продължаваше да не й обръща внимание. — Заповедите на лорд Башийр — продължи той, като сякаш между другото добави, — а също и на лорд Дракона, са, че никой благородник не може да влиза в Кемлин с повече от двадесет въоръжени мъже или петдесет слуги.
Ейрам помръдна на седлото си — той беше по-докачлив за така наречената чест на Перин дори от Файле, но слава на Светлината, нямаше да извади меча си от ножницата освен ако Перин не му заповядаше.
Перин заговори през рамо:
— Данил, върни всички на онази ливада, край която минахме преди три мили, и вдигнете лагера там. Ако някой фермер вземе да се оплаква, дай му малко злато и го успокой. Обясни му, че ще му се заплатят всички щети. Ейрам, ти се връщаш с тях.
Данил Луин, мъж с дебели мустаци, които почти скриваха устата му, докосна челото си с юмрук, въпреки че Перин непрекъснато му казваше, че едно „добре“ е предостатъчно, и веднага зараздава заповеди всички да обръщат. Ейрам се вкочани, разбира се — той не обичаше да остава настрана от Перин, — но не каза нищо. Понякога на Перин му се струваше, че в лицето на бившия Калайджии се е сдобил с истински вълкодав. Не беше никак добре човек да се държи точно така, но не знаеше какво да направи по въпроса.
Очакваше, че Файле ще му наговори куп приказки за това връщане на всички — очакваше тя отново да зачекне досадната тема за така нареченото му „положение“ и да настои за двадесетимата, за които бе споменал Барада, както и за свитата от поне петдесет слуги в добавка — но тя се бе навела от седлото и си шепнеше нещо с Баин и Чиад. Той се постара да не слуша, въпреки че все пак долови няколко думи. Нещо за мъжете, което бе изречено с много насмешка — на жените винаги сякаш или им беше смешно, или се ядосваха, когато говореха за мъже. Тъкмо Файле беше причината всички тези хора да се мъкнат след него, със знамето отгоре на всичко, макар все още да не му беше ясно как бе успяла да го постигне. А отзад във фургоните, представете си, имаше слуги, мъже и жени, облечени в ливреи с вълча глава на рамото. При това дори хората на Две реки не възразиха; напротив, изглеждаха не по-малко горди от целия този маскарад, отколкото бежанците.
— Така доволен ли сте? — попита той Барада. — Останалите можете да ни придружите до Ранд, ако не искате да се изгубим.
— Мисля, че… — Черните очи на Барада пробягаха към Файле и моментално се отместиха. — Мисля, че така ще е най-добре.
След като Файле се изправи, Баин и Чиад заподтичваха край колоната конници, напирайки през тълпата все едно че нямат нищо общо с тях. Салдейците изобщо не се изненадаха, но пък те сигурно бяха свикнали с айилците: според мълвата Кемлин гъмжеше от айилци.
— Трябва да се видя с няколко братя по копие — каза рязко Гаул. — Дано винаги намираш вода и заслон, Перин Айбара. — И хукна след жените. Файле скри насмешливата си усмивка зад дланта си в сива ръкавица.
Перин само поклати глава. Гаул искаше да се ожени за Чиад, но според айилския обичай тя трябваше да го покани и макар че според Файле тя желаеше да му стане любима, нямаше да остави копието, за да се омъжи. А той изглеждаше обиден като някое момиче от Две реки при подобни обстоятелства. Баин като че ли също имаше дял в цялата тази история, макар Перин да не разбираше как точно. Файле бе заявила, че също не знае, макар и някак много набързо, докато Гаул помръкна, когато го попита. Странни хора.
Салдейците им заотваряха път сред множеството, но Перин почти не обръщаше внимание на тълпите, изпълващи града. Веднъж бе виждал Кемлин, или поне част от него, а и напоследък градовете не му харесваха особено. Вълците рядко приближаваха до стените на някой град; не беше усещал близостта на нито един от два дни. Това, което сега правеше той, бе да попоглежда накриво жена си, като се стараеше тя да не го забележи. Но все едно че я зяпаше открито. Тя винаги яздеше с изправен гръб, но сега направо се беше вдървила, забила гневен поглед в гърба на Барада. Раменете на мъжа се бяха смъкнали, сякаш той усещаше погледа й. И на един сокол погледът не можеше да се мери по свирепост с този на Файле.
Перин подозираше, че тя си мисли за същото като него, макар навярно не и със същите фрази. За баща си. На нея със сигурност й предстоеше да даде няколко обяснения — в края на краищата, тя бе избягала от дома си, за да стане Ловкиня на Рога — но тъкмо Перин беше този, който трябваше да се изправи лице в лице с владетеля на Башийр, Тир и Сидона, за да го уведоми, че един ковач се е оженил за неговата дъщеря и наследничка. Нещо, което Перин не очакваше с кой знае какво нетърпение. Никога не се беше смятал за особено храбър — да правиш каквото е нужно не беше никаква храброст, — но пък и никога не си беше помислял, че е страхливец. А от мисълта за бащата на Файле устата му пресъхваше. Май трябваше да се върне и да се погрижи за устройването на лагера. Едно писмо до лорд Башийр щеше да обясни всичко. Внимателно съставено писмо можеше да му отнеме два-три дни, докато го напише. Навярно и повече. Думите му идваха трудно.