За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
„Върви си! Не съм готова.“
Скитницата спря пред тъмна врата. Иви продължи още малко.
„Не отново…“
Иви се прикри зад близкия контейнер. Изоставила количката си, скитницата стоеше изправена пред вратата, на която бе почукала четири пъти.
„Две къси, дълго и още едно късо“ – повтори си сигнала Иви. Скитницата се скри в мрака на отворилия се вход.
„Защо, Ел… виждам те във всичко, във всеки…“
Иви се затича към вратата.
Две къси, дълго и едно късо. Входът се отвори безшумно. Тя пристъпи напред. Страхът в нея се превърна в електричество. Разтресе я моментен тик.
– Ел! – тя извика и той изплува от мрака. Иви не разбра там ли е бил, или нейният зов го материализира от нищото.
– Какво си ти?
– Ще те попитам същото – той се усмихна едва доловимо. – Ако ми отговориш, ще кажа и аз.
Какво беше тя? Стори ù се глупаво да отговори, че не знае.
„Аз съм… нищо.“
– Това място…
– База на бунтовниците. Тези с атентатите.
– Ти си от… Не си. – Тя се взираше в лицето му. Светлината отвън не беше достатъчна, за да разбере тъга ли излъчват очите му, или я съдят.
„Той не съди.“
– Не си от тях, тогава да се махаме! – Иви сграбчи ръката му и го задърпа навън. – Хайде, направих грешка!
Той не бързаше. Тя също спря.
– Но ти… беше вътре. Отвори ми вратата.
– Не точно тази врата.
– Ел…
– Ако знаеха, че си тук, вече щяха да са те отвели.
Гледаше я страшно.
– Каза, че няма да ми помагаш.
– Повика ме, Иви Ден! – напомни той. – Не ме викай повече, ако смяташ да правиш глупости.
– Не знаех… Ел…
– Ще те нараня, Иви Ден. – Той стисна рамото ù и я поведе навън през локвите. – Ще те нараня и ще ме мразиш, защото си свикнала само да искаш, да притежаваш.
– Не искам! – Тя се извърна. Очите му горяха като въглени, косата обрамчваше лицето му чак до скулите. – Искам само… да ти дам… За първи път, искам да дам.
– Искаш! – Той се усмихна. Без присмех, без осъждение. После очите му станаха тъжни. Трепна. Сякаш нещо отвътре го подпали. Сияйното му лице се сгърчи.
– Ел?!
– Трябва да вървя… 13-и сектор. – Той я остави насред улицата. Втурна се към ъгъла, а сумракът побърза да го погълне. Иви почти беше сигурна, че Ел се разтвори в него.
– Да дам – изплъзна се между устните ù. Капките, които пареха лицето ù, бяха огнени, като очите на Ел.
Стигна навреме. Балонът се разду с плясък. Огън и барут се разтеглиха, летейки във въздуха. Ел дишаше жарава.
„Иска да даде!“
Болката вибрираше в атомите му. Разкъсваше ги на частици чисто съзнание.
„Ще те боли, Иви Ден!“
Ел удържаше балона. Дори му беше по-лесно от преди. Вече можеше да вдиша огън и прах. Да издиша болката без стенание. Секундите смърт изтекоха. Той се събра, компресира се и падна с лице към асфалта, но този път бе ожулил и брадичката си. С кървенето от носа беше свикнал.
„Революцията на Арен.“
Стана и тръгна, без да забърше кръвта от лицето си. Още стотина спасени люде, към хилядите за този месец. Защо продължаваше да го боли? Беше от най-добрите.
– Свикнал да работи при високи нива на напрежение – гласът на Ил го изненада.
– Братко?!
– Каза, че ще се справиш тук без мен.
– Справям се.
– Ще нараниш момичето.
– Никой не може да бъде наранен, ако не го позволи. – Ел се намръщи. – Знам го от теб.
– Тя е аренско момиче. Тукашните младежи умират да бъдат наранявани. Забавляват се, като разказват за това на приятелите си.
– Тогава защо си дошъл? Имам право да изпълнявам желания на местните, нали?
Ил го погледна строго.
– Пази се, братко Ел – каза и се разтвори във въздуха.
Иви се давеше в мрак и гъста мъгла, но се опитваше да го настигне. Искаше да го следва.
– Върви си! Не можеш да дойдеш…
Беше неговият глас. Иви се спря. В стомаха ù се трошеше стъкло.
– Не бягай! – Тя скочи и се понесе във въздуха. Спря се в гърба му. Ръцете ù стиснаха раменете му. Само за миг.
– Ел, остани… Още малко.
– Не мога. Не ме викай повече.
Строшеното стъкло в нея избухна навън. Тя беше празна. Светът, гол и сив, я очакваше като паст на гигант. Само секунда и щеше да я погълне.
– Прости ми! Каквото и да съм направила… Само ми прости!
– Не можеш да ми направиш нищо, Иви Ден – каза, но тя разбра, че я лъже. Вината я издуваше отвътре. Беше виновна, че съществува, че е тук…