За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
„Крилете.“
Тя спря на крачка пред него и се засмя като дете. Той имаше бели криле, големи и силни, невидими за хората, защото никой не се обръщаше да го гледа.
– Ти си… ангел.
– И ти можеш да бъдеш.
Тя се хвърли в прегръдката му. Смееше се през сълзи и се притискаше в него, сякаш искаше да попие всичката му болка. Всичко, което хората са му причинили.
– Последната дума ще е твоя, Ел! Винаги е била твоя – каза, когато се успокои.
– Научи се да чакаш, Иви Ден… За последна дума се чака дълго време.
Редактира: Калин М. Ненов
Разказът се публикува за първи път.
Бяло – черно
Мирослав Ангелов
Две деца опознаваха пустотата. Рисуваха прекрасни тъмни чудовища и невидими слънчеви зайчета върху празния екран. Търчаха едно подир друго по несъществуващи бели пътеки. Надничаха в измислени черни дупки. Играеха на криеница в бъдещи лабиринти. Тук-там оставяха малки следи от себе си. Пускаха по две камъчета в нишите на съзнанието. И се смееха. Звънко…
В идеалния център на Вселената, полегнал върху разтеглив диван марка „Настояще“, един незначителен на вид персонаж всячески се мъчеше да копира шарки емоция от постелката към своето безкрайно нетрайно физическо пребиваване. Своенравна, светлината бе тръгнала ненадейно. Времето никога не успяваше да изпълни с абсолют кръглата стая. След поредното „Грешка 22. Завършване на операцията невъзможно. Липса реален субект 42“, Лорд прекрати опита до фаза идея.
– Мистър Дарк, къде изчезнахте. Крайността да ви докопа, мистър Дарк. Защо когато сте ми нужен, вие винаги отсъствате. Тази празнота –
– Тук съм, Лорд. Знам, че докато светлината…
– Тя тръгна, мистър Дарк. Не се сбогува. Кога ще се появи отново –
– Лорд, обичта е всеобхватна. Ще ни обгърне скоро.
– Не съм убеден, мистър Дарк, хич не съм убеден. Тя е малка и толкова непостоянна. Вие сякаш сте всичко около мен, мистър Дарк. Може би тогава допуснах грешка… хмм. Сега изпитвам непреодолимо желание да притежавам няколко найлонови торбички –
– Лорд, в Безкрая липсва найлон. Вие знаете това.
– Да, мистър Дарк. Имам идея –
– Подозирам намеренията ви, Лорд. На малко повече от двайсет и пет минути оттук се намира подходяща бяла топка. Нейна любима е. Необходимата втора класа топлина. Третата около нея е прелест.
– Чудесно, мистър Дарк. Подгответе нужното за еволюция. И ми донесете подаръка –
– Ще бъде сторено, Лорд.
– Светлина! Светлина, прибирай се! Направила съм от любимите ти картофки с лавандула, скъпа. Мама трябва да се приготви за работа.
Думите, хвърлени отгоре, изпълниха задачата си долу. Червенокосото момиченце сви малки юмручета в полугласно „хммм“ – звукът, издаван от примирен малък индианец, и нацупено се свлече за последно по пързалката.
„Защо трябва мен да прибират първа?! Не е честно!“
Никой не бързаше в горещата юлска вечер. Часовникът на кулата от близкия храм мързеливо бе стигнал едва до осем и нощта спокойно отнасяше дневните очертания. Една котка се обтягаше лениво до тлаката на задрямали бездомни кучета. Старият училищен звънец спеше летен сън. Детската площадка бе пълна и компанията изпращаше с присмех първия, който напуснеше веселбата.
„Скъпа, млякото ти изстина! Мами те чака“, „Пъзла, пъзла, страх те е от тъмното“ и „Аз съм сънчо, ида от горица“…
И тези думи попаднаха в целта. С точност до минута. Другата игра тъкмо започваше. Малките пръсти се забиха силно в дланите. Децата бяха добри приятели в игрите и болезнено жестоки при всяко изпращане.
Светлина изтръска новите си сандали в края на пясъчника, оплези се на оставащите и хукна към входа, без да погледне назад. Пътят към четвъртия етаж бе дълъг и тъмен. Изключено с месеци стълбищно осветление, плюс забравен и непоправен прашоляв асансьор с лепенки от цитрусови плодове върху металната врата. След първите стъпала тя забави ход и се заслуша в звука на собствените си крачки. Видя познатата стена. Сенки и полусенки рисуваха върху екран от липсваща мазилка. Прожектираха се зловещи и стряскащи фигури. Детето се подчини на въображението. Седна на стъпалата между втория и третия етаж, скри глава в шепите си и тихо зарида.