За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Ааа-ре… – Иви приседна на леглото си. Не свали якето, нито ботушите. Стаята изведнъж ù се стори празна, въпреки дрехите, книгите, цялата натурия наоколо.
„Виновна съм… Аз поисках да ги няма. С когото съм, такава ставам. Нямам себе си. Не исках да съм… от тях.“
Тя си даде сметка, че не изпитва нищо, и това вече успя да я уплаши. Ако Аре не се върнеше никога повече, ако Фре никога повече не декламираше с нервния си глас заучени фрази…
„Той ме спаси!“ Споменът за младежа я стопли. После тя потръпна… не беше включила климатика. Стори го и седна отново на леглото. Самотата се всмука в порите ù и се превърна в течен страх.
„Кой беше? Дали е жив… Тръгнах си, защото… Накара ме да си тръгна. Веднага!“
Невидимата повърхност на мехура пареше. Душата му гореше в адски огън, но щастието, което вибрираше в нея, я държеше жива. Още малко, някакви си пет-десет секунди. Трябваше да изтърпи болката. Всяка частица от него туптеше, но мисълта му можеше да контролира разкъсването.
„Нито една жертва… Закъснях, но ранените живеят. Това е важното.“ Ел усещаше дишането си, макар да не беше в плът. Душата му се плъзгаше по повърхността на границата, почти се сливаше с нея и държеше мехура цял. Вътре в него взривът се движеше много бавно, а отвън бе останала неговата проекция – разрушителна и светкавична, но само за неживия свят.
– Ахъъъ – той падна ничком на пътя. Болката преля. Издигна се към лицето му и потече в червено от носа. Ел се поизправи, отмятайки глава назад. Подминаваха го забързани хора. Никой не го погледна.
„Няколко секунди след…“ Той прибърса носа си с показалец. Все още беше в 27-и сектор. Хората покрай него все още не осъзнаваха, че трябваше да са мъртви. Ел се усмихна срещу напрегнатото лице на млада жена, която притискаше към гърдите си бебе. Тя отвърна очи, но това го развесели още повече.
„Ще живеете, малкият ще порасне.“ Той отново докосна носа си. Кръвта почти беше спряла. Подсмръкна и се избърса в черното си палто.
– Пази се, момче! Не стой така! – Чевръст старец почти го премести от пътя си, в бързината да избяга от обвитото в дим и пушилка място. Ел се подсмихна отново. Спомни си лицето на момичето от бара.
„Чу ме, но не повярва. Просто се подчини.“
Аре спеше усмихната. Иви се беше облегнала на масичката до леглото си и се опитваше да не я мрази. „Така ли?“ Сладникавата кукличка беше реагирала само с това на новината за атентата. Като чу, че Фре не отговаря, а е била на мястото, само изхъмка. Защо изобщо някой би се разтревожил за Фре?!
„Всички сме еднакви.“ Иви въздъхна. Не беше дошла да се учи на това. Искаше по-добро бъдеще. Някога приемаше университета като магично място, където ще намери себе си. Откри само разбирането, че „себе си“ няма. Всеки се стреми да е като другите. Силен, ироничен, справящ се с всичко, а всъщност безконечно сам.
„Кой диктува правилата?“
Мракът в стаята носеше утеха. Умът ù все още се бунтуваше, но душата бе започнала да притихва.
„Онова момче в бара… Откъде се взе?“
Когато беше малка, Иви си водеше дневник. Мистичният непознат, с когото споделяше детските си копнежи, беше като момчето от бара. Той можеше да ù говори с очи. Можеше с очи да я слуша.
„Имах „себе си“!“
Пак не я разбираха. Повечето деца май не я и харесваха, но никой не можеше да ù откаже игра. Някога Иви успяваше да ги накара да играят. Поне за малко. Какво се беше променило?!
Мракът продължаваше да събужда спомени. Да повдига въпроси.
„Бях на страната на… доброто. Поне исках всичко да е добро.“
Революцията отне баща ù. Не физически. Той си намери други мечти и друга жена, с която да ги споделя.
Безкрайната революция на Арен. Атентатите отнемаха майки и бащи, братя и сестри. Разделяха хората и ги превръщаха в самотни хищници. Младежите учеха, ако хванат стипендия, и заради стипендията. Децата бягаха от училище, за да търсят лесни пари на улицата, а родителите… просто умираха. Като майка ù, която не можа да прежали раздялата със съпруга си и се хвърли след идеята да „сваля властта“.
„Голяма си, Иви! В наше време децата порастват рано.“
Тя се засмя гласно. Аре прохъркваше в леглото си. Порасналата, страховито голямата Аре.
Иви подви колене и ги затъкна под брадичката си. Мракът излъчваше студ и коварство.
Ден за пазаруване и разходки. Ден за атентати. Почивен ден.
Иви скиташе безцелно по оживените улици. Най-опасни, но и най-привлекателни за самотника, защото в тълпата човек забравя, че е излязъл без компания. Огледалната фасада на Мултимага отразяваше скамейките и парка с фонтана. Иви се загледа в силуетите на хората. Различни походки, различен тип облекло, нормално за есента, но пък – еднакво непознати. Страхуваше се от идващата зима. Студът беше най-грозното лице на самотата, а в бялото на снега отражението му щеше да навява смърт.