За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Ой, милата ми… Горкото ми дете! – Рори се обърна, прегърна я и се разрида.
„Аре мисли, че съм чудачка. Всички мислят. Влюбена в някой… Говорят. Ел не е някой. Ел е завинаги.“
Тя стискаше плътните презрамки на пъстрата раничка. Вървеше към сърцето на Мултимага.
„Още минута!“
Лицата на хората покрай нея сякаш преминаваха едно в друго. Момче и момиче се целунаха. Той беше потен, тя – дебела. Суха жена влачеше чанта на колелца. Двама мъже блъснаха чантата един подир друг в непохватните си опити да минат покрай жената. Единият изпсува. Смях на дете огласи за миг площадката към детския кът. Беше глезено-истеричен.
„Не сме като теб, Ел… Каквото и да си. Искаме, разрушаваме, съдим.“
Минутата измина. Иви се извърна назад към потока от хора. Сега щеше да узнае дали той е този, за когото го мисли. Сега… може би щеше да намери утеха.
„Идвам… Ел.“
Тя притвори очи, пъхна ръка в джоба си и натисна бутона..
„Ел…“
Вълната я блъсна в стомаха. Полетя. Парчета от взрива и от раницата на цветя, парчета от дрехите и плътта ù се понесоха безтегловно във въздуха. Пръски кръв се издигаха бавно и създаваха мозайки в алено.
„Смъртта е красива.“ Иви се чувстваше лека. Хората, които се рееха наоколо ù, не изглеждаха уплашени. Лицата им бяха застинали в блажено спокойствие. И Ел… неговото присъствие изпълваше въздуха. Той беше в нея, но беше и във всичко останало. Беше лек, невидим и я изпълваше до дъно.
Плочките я посрещнаха с плясък. Падна върху дясната си страна, а болката се съсредоточи в скулата ù.
– Поздравления, Иви Ден! С всеки нов ден твориш падението си.
Тя позна гласа му. Нима наистина той беше смъртта? Надигна се и се засмя през сълзите и болката. Какво, ако се беше изложила? Нали Ел стоеше пред нея. Нали я гледаше с тъмните си като бездна очи. Нали не я съдеше, въпреки всичко.
– Прости ми! – каза по навик. Когато стоеше пред него, винаги изпитваше вина.
– Простих, а след това? – Той ù подаде ръка. Тя се изправи с мъка.
– Аз… искам да съм… с теб. Да те виждам понякога. Ти… как така си тук?
– Това ми е работата.
– Спасяваш хора?
„Странно занимание за смъртта.“
– Някой трябва да го прави. Толкова много от вас са готови да убиват.
Тя милваше лицето му с поглед. Изглеждаше уморен. Беше сякаш още по-слаб. Още по-съвършен.
– Не мога ли да… ти помагам?
– Можеш, ако не си една от тях.
Той я хвана под ръка и я поведе бавно навън. Вървеше леко, елегантно, като танцьор, и успяваше да избегне всеки сблъсък с бързащите нанякъде хора.
– Този път няма разрушения. Хванах те в точката на избухване. Все пак да компресираш времето е изморително дело.
Излязоха и се спряха до скамейките пред фонтана. Той приседна на най-близката. Тя се отпусна до него. Мълчеше, но мъката по лицето му даваше отговори.
– Помагаш ми, но не ме обичаш – каза тихо тя.
– Казах, че ще те нараня, Иви Ден. – Гласът му трептеше от напрежение.
– Без теб животът ми… той и без това… но след теб…
– Животът е ценност, дори когато не притежаваш нищо друго. – Очите му я прострелваха с космична тъга.
– Ти не си човек, нали? Нещо… друго си. Сънувам те, търся те… намирам смисъл. – Тя преглътна с мъка. – Спаси не само мен.
– Революцията ви е без ясна цел – въздъхна той. – Без мен тук ще умират стотици на ден.
– При бунтовниците научих нещо – каза Иви. – Разбрах, че правителството ни манипулира непрекъснато. Телевизията, забавленията, дори храната и дрехите… Всичко е направено така, че да ни мами, да ни отвлича от същественото. Трябва да преживеем много смърт, за да разберем… Трябва ни много страдание.
– Има хора, които са го разбрали.
– Готови са да умрат, за да избягат от това. – Иви се усмихна. – Защо не ме вземеш? Ти можеш… нещо такова си… нали?
– Смъртта ти няма да донесе добро никому, Иви Ден.
– Както и да постъпя, ще е грешно… Въпросът е, има ли грешка, която би успокоила поне твоето сърце, Ел? Поне един от нас трябва да знае какво иска, а ти определено си по-мъдрият избирач на ситуации… решения.
– Постъпи както желаеш, Иви Ден. Аз ще те наблюдавам.
Иви затвори дневника си. Беше спокойна, но празна наистина. Преди няколко часа Аре изнесе багажа си.