За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Той отметна косата от лицето си. Очите му блестяха. Усмихваше се. Тя се разпадаше, но обичаше това лице, тези очи…
– Умирам, Ел. – Иви вдигна кървящите си длани срещу му. Стъклото беше изтекло от нея. Дрехите ù висяха на парцали. Не болеше. Искаше само да го гледа. Да бъде там, докато свърши.
Той се разтваряше в мъглата. Много бързо. Тя затанцува. Разпръсваше себе си, капка по капка, парцалче по парцалче. Бързаше, докато лицето му все още е ясно в съзнанието ù. Той трябваше да е последното, което ще запомни.
– Иви… Иви Ден!
Ръката, която я хвана някъде отгоре, я издърпа от мрака. Светлината се взриви в очите ù.
– Иви, добре ли си?
– Аре… какво…
– Крещеше. – Аре я гледаше осъдително.
– Кошмари. – Иви отметна завивката и стана бързо. Подът се завъртя към тавана. Тя запази равновесие. В стаята беше светло. Навън валеше. Тя се заоблича машинално, докато се оглеждаше. Не искаше да е тук. Не искаше да знае нищо повече. За никого. Дъждът, Ел, онази врата, която отвежда при бунтовниците…
– Излизаш ли? В това време? – Аре отстъпи от нея.
„Спокойно, луда съм, но не хапя.“
– Имам среща. – Иви се усмихна криво. – С момче.
„Две къси, дълго и едно късо.“
Вратата се отвори. Иви пристъпи в мрака. Тръгна, стараейки се да не мисли за Ел. Искаше да е сигурна, че ако той е тук, не го е повикала тя. Искаше да вярва, че той не е този, за когото го мисли. Когото чака, за да приключи с всичко. Но кой друг щеше да е? Нали сам ù каза, че тя го е повикала.
– Хей, ти си от хората на Хла? – Посрещачът беше висок и грубоват.
– Хла, да… – Иви се спря.
– Чакай малко… Защо ми изпраща момиче? – Той свали автомата от рамото си. – Ела насам! По-живо, трябва да те проверим.
– Хла няма да хареса това – изстреля Иви.
„Не го викам! Няма да го викам!“ Тя тръгна след мъжа. Ръцете ù бяха стиснати в юмруци. Майка ù и баща ù бяха пропилели животите си, без да се замислят от какво има нужда тя.
„Какво, ако и аз сгафя? Кой губи дори ако… умра?“
Не се сещаше и за един човек, на когото животът ù би бил от полза. Не помнеше и едно свое дело, което да може да нарече добро, без да са ù нужни оправдания.
„Безполезна!“
Ако станеше един от атентаторите, поне щеше да се жертва за нечия кауза. Не разбираше къде и как греши правителството, но народът живееше зле.
„Живеем ли изобщо?“
Излязоха в просторно помещение. Хора в зелени гащеризони се щураха във всички посоки. Разпределяха малки и големи пакети с печатни издания.
„Вестникът на революцията.“
– Върви по-бързо – мъжът я побутна с автомата си.
– Хей, аз съм от вашите, забрави ли? – Тя се засмя през рамо. Така го усети изведнъж. Поне за момент принадлежеше към нещо голямо. Към нещо, което работи.
„Мога и без теб, Ел.“
Видя лицето му, блестящо на дневна светлина, и горящите му, всепоглъщащи очи. Прииска ù се да го докосне. Само за миг, колкото да провери дали е от плът.
„Мога, мога… без теб!“
– Рори, Хла ни я праща. Не се разбрахме така – мъжът говореше с набита жена на средна възраст. Бяха преминали в малка стая, обзаведена с бюро и столове.
– Господи, колко е млада… Хубава е! – Рори заряза работата си на миникомпютъра и стана. – Момиче, защо искаш да умреш? Можеш да помагаш и по друг начин.
„Да умра.“
– Аз… – Иви усети пясък в устата си. – Животът ми няма смисъл – каза тихо.
– Но ти си толкова млада. Защо Хла те е взела изобщо? – викна Рори.
– Вината е моя. – Иви губеше почва под краката си. Опипом намери стол и седна. – Аз… готова съм!
„Ел ще ме… Защо да го викам? Всичко може да свърши сега. Ще удължа живота на някой, който иска да живее. А Ел… може би наистина ще ме… прибере.“
– Как се казваш? – Рори не я изпускаше от поглед.
– Иви Ден… искам да го направя… веднага! – настоя тя. – Пратиха мен!
– Добре, Иви, но… Хла се оплакваше, че няма човек за днес. Ти сигурна ли си? Как те убедиха?
– Аз предложих. Не може ли да приключим с това разпитване?
– Има момче в тази работа, Иви. – Рори въздъхна и ù обърна гръб. Беше отпусната жена, с широк гръб. Накуцваше, а косата ù приличаше на глухарче.
„Но ù се живее.“
– Има момче!
– Просто момче? – Иви отново се засмя. – Де да беше толкова просто.
Кой беше Ел всъщност? Не беше момче. Момчетата не палеха огън с очите си, не се разтваряха във въздуха и не светеха… в душата, дори когато са далеч. Дори когато знаеш, че не няма да останат с теб.
– Рори, аз трябва да го направя – Иви стана тихо и докосна рамото на жената. – Знаеш ли, не съм правила нищо, абсолютно нищо досега. Водех се по потока на живота… как да кажа, просто вървях с тълпата и чаках това да свърши.