За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
В момента, когато го казва, това ми се струва толкова очевидно, че не знам как досега не ми е минало през ума. Оххххх, ще се побъркам, ако това продължи!
– Да, определено – продължава момиченцето, кимвайки. – И, от това, че си тук в момента, става ясно, че не си умрял по особено лек начин.
– Какво точно става… с мен?
– Амииии… – проточва малката. – Виждаш ли, това е нещо, което се случва с хората, загинали от неестествена смърт. Обикновено душата се отделя по определен начин и преминава в някакво друго измерение – това точно не ми е особено ясно. Когато обаче е откъсната внезапно от тялото, остава някъде наблизо и може да се лута много дълго, защото в повечето случаи паметта ù е нарушена от шока.
– Охххх, задръж така! – не устоявам на порива да се хвана за главата. Не ме боли, но проклетият сърбеж не изчезва. Сякаш нещо непрекъснато лази по врата ми. – Звучиш като професор! На колко години си?
– Единайсет. И ми стигат за това. Опа, извинявай за момент.
Момичето вади звънящия си мобилен телефон и отговаря с делово изражение, което рязко контрастира на невинния му тон.
– Ало? Здрасти, тате. Прибирам се от училище, да. Аааа, какво да става, нищо особено – само малко призраци и щуротии.
Намигва ми тарикатски и продължава да говори по онзи характерен начин, запазен специално за мърморещи родители:
– Да, да, знам, тате, време ми е да порасна. Като стане обаче, ще има да ми повтаряш колко бързо съм изкласила. Добре. Добре, ще се видим вкъщи. Чао.
Малката прибира телефона си и ми отправя лека усмивка.
– Родители, какво да ги правиш. Никога не разбират, не си заслужава да опитваш да им обясниш. Докъде бяхме? А, да. Слушай, нормално е да си шокиран, но ще премине, колкото по-бързо стигнем до мястото, където трябва да отидеш. Не се шашкай, ще ти помогна.
– Може ли да започнем малко по-отначало? Като например как така ме виждаш?
– Ами просто така. Откъде да знам? – свива рамене малката и тръгва надолу по тротоара. След няколко крачки се обръща и подвиква към мен:
– Хайде де, нали не искаш да прекараш остатъка от вечността така? Повярвай ми, шансът да срещнеш друг като мен не е много голям.
Бързам да се изравня с нея и питам:
– Как така друг като теб?
– Друг, който може да вижда духове. Не сме много. А и не всички го приемат.
– Ами ти?
– О, аз го мога от шестгодишна. Никога не съм се страхувала. Все си мисля, че щом срещна някой от вас, трябва да му помогна да се справи по-бързо с това.
– С кое? – имам чувството, че съм затъпял.
– С прехода – търпеливо обяснява момичето. – Щом се върнеш при тялото си, ще стане ясно дали оставаш, или продължаваш. Сигурно си забелязал, че не всичко наоколо е съвсем нормално.
Първият ми порив е да отрека, но веднага се сещам за човечето от светофара, за гущера и кискащите се старици, за жената с липсващата половина на лицето. Не знам защо, но чак сега забелязвам, че абсолютно всички хора наоколо носят черни ленти на десните си ръце, точно под рамото.
– Ама че лудост!
Детето се засмива безгрижно.
– Ако получавах десетачка всеки път, когато чуя това, вече щях да съм събрала пари за университет. Виждаш ли, това е още нещо, което показва, че си някъде на границата между нормалния свят и каквото там има отвъд. Аз виждам всичко такова, каквото си е, но ти – не. Не се притеснявай. Знам, че е плашещо. Но не си сам, нали?
Хвърля ми кос поглед изпод вежди, по същия странен, зрял начин, по който говори.
– Че си и сладък на всичкото отгоре.
Забивам за секунда на място и моментално прескачам машиналното „благодаря“, както и абсурда, че единадесетгодишно хлапе ми е направило комплимент.
– Чакай, можеш да ме видиш напълно? Как изглеждам?
– Ами висок си, с черна коса, пъстри очи, виждаш ми се на двайсет и пет-шест години… няма смисъл да продължавам, скоро ще се видиш сам.
– Къде отиваме? – питам и отново тръгвам след нея.
– Не знам още.
– Как така?
– Ами не знам. Но чувствам накъде трябва да вървя. Спокойно, не ми е за първи път. Нито за втори. А ти спомняш ли си изобщо нещо – име, години, родители, приятели, нещо такова?
Замислям се усилено, после клатя отрицателно глава.
– Лоша работа – кимва малката. – Но нищо. Няма да е задълго.
Не съм сигурен колко точно време вървим така из центъра на града, но в крайна сметка стигаме сградата на една от големите болници.
– Трябваше да се сетя – промърморва малката ми водачка и хлътва във входа. Бързам след нея, за да не я изпусна от поглед.
Хлапето се справя учудващо хладнокръвно с жената на рецепцията и с малко увъртане и пробутване на импровизирани обяснения успява да научи коя е стаята, където отиваме.