За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
„Какво ако никой не дойде, сама ще ми е най-добре.“
Гледаха я, коментираха я тихо, съдеха я. Не знаеха защо се е променила. Иви просто отказваше да се смее на шегите им, да клюкарства или да поощри нещо, в което не вижда добро. Позволяваше да я използват с усмивка. Веднъж дори си легна гладна, защото отстъпи вечерята си на окаяната старица, която спря да проси пред студентския стол.
„Ел не би го харесал. Правя добро от страх. Да не изчезне… да не му се случи нещо.“
Иви прибра колене под брадичката си.
„Нищо не може да ти се случи, нали, Ел?“
Тя отвори дневника си със замах и записа ситно и бързо.
„Атентатите зачестиха, но той не позволява да има жертви. Много барут трябва да се изхаби, докато хората разберат, че промяната не идва с жертвата на нечий чужд живот, а с малките жертви, които всеки ден откъсваме от себе си.“
Иви притисна дневника до гърдите си. Празна ли беше наистина? Искаше Ел да е тук. Да гледа съвършеното му лице, да слуша чистия му глас. Искаше, но и знаеше, че той вече е тук. Част от нея е и ще остане. Снощи го сънува. В съня той бе себе си. Нито топъл, нито студен, сгряващ само с присъствието си, с пламъка в очите, неугасващия, неземния.
– Не ме обича… или не смее. Не ми каза какво е.
Иви остави дневника си и стана. Знаеше какво трябва да направи, но искаше да облече хубави дрехи. Хората вярват по-лесно на някого, ако изглежда добре.
Ел остана в сянката на дърветата, дори когато видя снажния силует на Ил да се спуска по пътечката встрани от алеята с цветя. Изчака го търпеливо.
– Криеш ли се? – попита вместо поздрав брат му.
– От теб? Възможно ли е, Ил?
– Играеш си, като хората. – Беше… ядосан? Очите му пръскаха искри.
– У всяко живо същество има добро и лошо. Играта е добро за хората. – Ел отметна глава, за да махне косата от очите си. – Не си дошъл, за да питаш как съм или дали се справям. Все пак ще ти кажа. Уморен съм, Ил, но работата върви добре.
– Добре?! Какво си направил, Ел? – Ил се взираше в лицето му. – Вярно е! Влюбен си в Смъртна!
– Тя вече е като нас.
– Като нас? Малката Иви Ден е ангел?
– Казах „като“… Смъртна е, но вече може само да дава.
Ил положи ръка на рамото му.
– Ще те нарани, братко. Човекът не е устроен да дава. Направи ли го, ще боли.
– Ще се нараним, Ил – усмихна се Ел. – Но болката е само една отсечка от пътя. Нищожна – ако той е безкраен.
Иви спря пред фонтана. Хората я заглеждаха повече от обикновено. Вероятно ги привличаше ярката ù рокля или усмивката.
„Сега ще опитам с повече от това.“
Тя понечи да седне на някоя от скамейките, както правеха с Ел, но си напомни, че има работа. Тъжно момиче със смугло лице чоплеше ноктите си и се оглеждаше нервно. Явно чакаше някой, който закъсняваше.
„Не се харесва… Погледът ù бяга от хората, търси земята.“
– Извинявай… мога ли да постоя тук с теб. Приятелят ми закъснява, отново. – Иви ù се усмихна. Момичето отстъпи крачка. Погледна я почти обидено, но после се разведри. Иви знаеше силата на усмивката си.
– Винаги закъсняват – каза тъжно.
– Не страдай от това – Иви докосна рамото ù. – Малка си, хубава си… Няма да бъдеш сама.
Очите на момичето проблеснаха в моментно недоверие. Бяха сиви и мътни, но изведнъж се проясниха.
– Благодаря! – каза то, малко по-ведро.
„Ел не е смъртта. Той е животът!“
Иви се загледа към слаба жена, която се бореше с три тежки чанти пред подлеза на метрото.
– Знаеш ли, аз моя няма да го дочакам. Успех и не унивай! – тя отново стисна рамото на момичето, чието лице вече бе придобило по-жив цвят.
„Работи! Трябва им само малко топлина, малко внимание.“
– Да ви помогна? – Иви беше настигнала жената и протягаше ръка към багажа ù, като не забравяше да поддържа усмивката си ведра. – Дайте тази!
Жената я погледна уплашено.
– Не се притеснявайте. Няма да ви искам отплата – Иви продължаваше да се усмихва, докато стопи и последното стъкълце от страха в очите на жената. После взе най-голямата чанта, нарами я и протегна ръка към дръжките на сивия сак.
– Хайде, така ще е по-лесно!
Жената се подчини, поусмихна се и благодари, едва чуто.
– Не се притеснявайте. Хората рядко си помагаме, разбирам ви.
Иви усещаше как се изпълва с обич. Обичаше хората, жалеше ги, болеше я за болките, които правеха лицата им сиви. Болеше я, но можеше да контролира тази болка. Да я превръща в усмивка. В желание да даде утеха. Просто да даде.
Ел се появи пред фонтана и остана да наблюдава от там. Загърнат в черното си палто и разпуснал косата си, той стоеше като статуя. Без да помръдва. Така го видя Иви, преди да се затича към него, преливаща от щастие.