За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
„Ще уча повече… ще поработя в бара и ще мине.“
По матовите огледала на витрината продължаваха да преминават отражения на хора. Иви се огледа. Не се хареса. Приличаше на уплашен призрак.
После видя него и се спря. Душата ù избухна. Иви се обърна рязко, задъхано.
„Чакай!“ – изкрещя мислено, но остана пред него, мачкайки краищата на колана си. На дневна светлина слабото му лице изглеждаше нечовешки изящно. Немомчешки!
– Не бързам за никъде, госпожице Ден.
– Ти… – тя се задави, изхлипа, издиша дълбоко, за да задуши неканената тъга. Гласът му… Той подчиняваше цялото ù същество. Влизаше направо в сърцето. – Следиш ли ме? – изтърси и се прокле за глупостта си. Какво можеше да му каже?
– Извинявай… знаеш името ми… ти…
– Аз съм Ел – той се усмихна ведро. Очите му заблестяха, а мракът в тях се превърна в илюминатор към непознати вселени.
– Ел – тя също се засмя. – Преди… атентата в сектор 27… беше в бара…
– Предупредих те.
– Благодаря.
– Беше урок – от бледостта на лицето му лъхна хлад. – Следващия път няма да ти помогна, Иви Ден. Искам да го знаеш.
– Ооо – тя пое дъх насечено.
– Хората те дразнят – той подаде лакът, а тя го хвана пряко волята си и се остави да я поведе към скамейката пред фонтана. Виждаше само нея и пръските вода във въздуха. Седнаха. Ел разпусна косата си.
– Хората ти пречат, защото не отговарят на очакванията ти. Говорят глупости, правят глупости.
– Така е.
– Или не е така – той извърна лице към нея. – Кой ти каза, че ако светът не ти е по мярка, е лош? Как реши, че докато се занимаваш само със себе си и със своите желания, ти си добрата?
Тя следеше движението на устните му. После забеляза, че бялото на лицето му сияе в сребристо.
– Тук трябваше ли да се обидя?
– Не и ако не те съдя.
В погледа му липсваше строгост. Иви се почувства празна. Всичко, което носеше в себе си, беше изтекло като от чаша, изтървана на пода. Плътта ù сякаш се бе строшила на късчета. После изведнъж започна да се плете отново. Да се пълни.
– Спри! – Тя се плъзна към края на пейката.
„Изкусител в черно… Омайник, като тези на Фре!?“
– Изкушенията са си само твои, Иви Ден. Аз нямам пръст в това.
Той стана.
– Иви Ден, революцията в Арен е в своя пик. Осъзнато или не, ти живееш тук. Ще бъдеш част от събитията.
– Нали няма да ми помагаш… Защо ми го казваш? – Иви погали с пръсти шията си. Новото в нея я дращеше болезнено, сякаш се бореше за свободата си.
– Защото, ако поискаш помощ, ще я получиш. – Ел се усмихна, обърна се и вдигна ръка, размахвайки длан. – Сбогом, Иви Ден… или само довиждане.
Тя остана на скамейката, почти хипнотизирана от отдалечаващия се силует. Потокът от хора ту го поглъщаше, ту го изплюваше обратно, но той вървеше устремен към далечината, в която щеше да се скрие.
– Не се обърна. Нито веднъж!
Иви преглътна горчива слюнка. Наблизо две деца се разсмяха през писъци, тя вдигна яката на палтото си и стана рязко.
„Студено е, Ел. Стана още по-студено, като си тръгна.“
Валеше от сутринта. Според аренските параноици, бунтовниците използваха дъждовното време. Само тогава хората се събираха заедно и за дълго, на закрито.
„Заедно, по-лесна плячка. Не е това.“
Арен беше част от дъждовен полуостров. Тук водата, освен стихия, се считаше и за поличба.
„Да убиеш, докато вали. Да пречистиш с кръв и вода.“
Ел помириса въздуха. От изток идваше нещо голямо. Той концентрира сетивата си. Вибриращо непокорство го насочи към тайното сборище в покрайнините на града.
„Палят се. Все още не са готови, но ще бъде скоро.“
Превита на две, скитницата тътреше краката си, без да се стреми да заобикаля локвите. По този път явно не минаваха много хора, а високите дувари и липсата на осветление го правеше опасен в сумрака на вечерта. Иви влачеше крака в калта, беше нахлупила качулката си чак до носа и се наслаждаваше на уединението.
„Скитницата, калта, мракът… Това е, което искам.“
Вървеше бавно, за да спазва дистанцията, но и да усеща спокойствието, което я изпълваше след всяка крачка. Ботушите ù се бяха покрили с тъмни петна. Иви се засмя изпод качулката си. Дъждът беше спрял. Не очакваше изненади и не ги търсеше. Сумракът все по-често извикваше образа на Ел в съзнанието ù, но страхът беше по-силен от всяко желание.