Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

С тези думи мистър Пикуик се качи в пристигналата до това време карета; приставът го последва; а когато и Сам се метна на капрата, те потеглиха.

— Какъв необикновен човек! — възкликна Пъркър, спирайки да си надене ръкавиците.

— Как славно би се държал като банкрутирал, сър — забеляза стоящият наблизо Лаутън. — Здравето би им взел на синдиците. Би ги поставил на място, ако речеха да го задържат за фалит, сър.

Адвокатът не изглеждаше възхитен от направената от чиновника му професионална оценка на характера на мистър Пикуик, защото си тръгна, без да благоволи да отговори.

Каретата се друсаше по Флийт Стрийт, както обикновено става с каретите. Конете „вървели по-добре“, според кочияша, когато нещо се движело пред тях (каква ли пък щеше да е скоростта им, ако нямаше нищо!), и тъй, возилото се мъкнеше зад една каруца; спреше ли каруцата, спираха и те; тръгнеше ли каруцата, и те потегляха. Мистър Пикуик бе седнал срещу съдебния пристав; а съдебният пристав бе седнал с шапката си между коленете, като си подсвиркваше някаква мелодия и гледаше през прозореца на каретата.

Времето върши чудеса. Благодарение на старателната помощ на стария кочияш дори наемната карета премина разстояние от половин миля. Те спряха най-после и мистър Пикуик слезе пред портата на затвора „Флийт.“

Съдебният пристав погледна през рамо дали повереният му арестант го следва по петите и поведе мистър Пикуик в затвора; свърна наляво, когато бяха вече вътре, и те влязоха през отворена врата в преддверие, от което се отиваше непосредствено към вътрешността на затвора през тежка порта — точно срещу тази, отгдето бяха дошли, — пазена от дебел тъмничар с ключ в ръка.

Тук те спряха, докато съдебният пристав предаде документите; и мистър Пикуик биде уведомен, че трябва да чака, докато бъде изпълнена церемонията, наричана от посветените „позиране за портрет“.

— Да позирам за портрет! — недоумяваше мистър Пикуик.

— Да остане незабравим вашият образ, сър — отвърна дебелият тъмничар. — Много ни бива за тази работа. Става бързо и винаги точно. Заповядайте, сър, чувствувайте се кат у дома си.

Мистър Пикуик изпълни поканата му и седна; а мистър Уелър, който застана отзад до облегалката на стола, прошепна, че да позираш, означавало просто да бъдеш подложен на оглед от разните тъмничари, за да могат да различават затворниците от посетителите.

— Сам — рече мистър Пикуик, — бих желал скоро да дойдат художниците. Тук все пак е многолюдно място.

— Няма много да се бавят, сър — отвърна Сам. — Ето там един холандски часовник93, сър.

— Да, виждам — рече мистър Пикуик.

— И кафез за птички, сър — продължи Сам, — колело в друго колело, затвор в друг затвор, нали, сър?

Докато мистър Уелър изказваше своята философска мисъл, мистър Пикуик разбра, че сеансът бе вече започнал. Дебелият ключар, отменен в службата си при портата, седеше срещу него и го поглеждаше небрежно от време на време, а друг тънък и дълъг тъмничар, поел поста на колегата, се изтъпани до него и пъхнал ръце под полите на жакета си, го зяпна продължително право в лицето; трети — доста груб наглед човек (комуто по видимому бяха попречили да си допие спокойно чая, защото поглъщаше последната си хапка хляб с масло, когато влезе), застана пред мистър Пикуик и слагайки ръце на хълбоците, нахално впери очи в него, докато други двама, присъединили се към дружината, изучаваха чертите му с напрегнат, вдълбочен израз. Мистър Пикуик доста много се мръщеше по време на процедурата и сякаш седеше на тръни, докато тя траеше, но той не каза никому нищо, дори и на Сам, който, облакътен на гърба на стола, си мислеше едновременно за положението на своя господар, а също с какво огромно удоволствие би нападнал яростно всички събрани там тъмничари един след друг, само да беше позволено от закона да се постъпва по този начин.