Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Най-после портретът бе завършен и осведомиха мистър Пикуик, че сега можел да отиде в затвора.
— Къде ще спя тази нощ? — запита мистър Пикуик.
— Нищо не мога да ви кажа за таз вечер — отвърна дебелият тъмничар. — Утре ще ви сложат при някого и тогаз ще ви е удобно и уютно. Първата нощ обикновено минава как да е, ала утре всичко ще се уреди, както трябва.
След кратко разискване се откри, че един от тъмничарите имал легло за даване под наем и мистър Пикуик можел да го вземе. Той с радост се съгласи да го стори.
— Ако дойдете с мене, ще ви го покажа веднага — рече човекът. — Не е много голямо, но чудесно се спи в него. Насам, сър.
Те минаха през вътрешната порта и се спуснаха по неголямо стълбище. Ключът щракна след тях; и за първи път в живота си мистър Пикуик се озова зад решетките на затвор за длъжници.
Глава четиридесет и първа
Мистър Том Рокър, джентълменът, който въведе мистър Пикуик в затвора, направи завой, щом слезе по малкото стълбище, и продължи през отворената желязна порта нагоре по друго, неголямо стълбище, после по дълъг и тесен коридор, нисък и мръсен, с каменна настилка и осветен в двата отдалечени края от по един прозорец, едва пропускащ светлина.
— Това — рече джентълменът, пъхайки ръце в джобовете и поглеждайки към мистър Пикуик през рамото си, — това е стълбището на хола.
— О — отвърна мистър Пикуик, надничайки надолу към тъмно, мръсно стълбище, водещо към низ от влажни и мрачни каменни сводове под земята. — А това са, предполагам, малки мазета, гдето затворниците си държат по малко въглища. Неприятни помещения, когато трябва да се слезе до тях, но много удобни, струва ми се.
— Да, не е чудно да са удобни — отвърна джентълменът — и някои хора си живеят там доста приятничко. Това е, както му викаме, „панаирът“.
— Приятелю драги — промълви мистър Пикуик, — да не искате да кажете, че човешки същества живеят долу в тези жалки подземия?
— Защо не? — отвърна учудено и възмутено джентълменът. — Защо пък не?
— Живеят? Живеят там долу? — възкликна мистър Пикуик.
— Живеят там долу, да! И много често умират там долу! — отвърна мистър Рокър. — К’во от туй? Кой ще каже нещо против туй? Живеят там долу, да! И е много хубаво местенце за живеене, нали?
Тъй като Рокър доста ядно се обърна към мистър Пикуик при тези думи и на туй отгоре промърмори раздразнено някакви неприятни заклинания, засягащи собствените му очи, крайници и кръвообращение, вторият джентълмен счете за целесъобразно да не продължи разговора повече. Мистър Рокър тръгна после нагоре по някакво друго стълбище, също тъй мръсно като онова, водещо към мястото, станало причина за недавнашното пререкание, а мистър Пикуик и Сам го следваха по петите.
— Ето — рече мистър Рокър, спрял да поеме дъх, когато стигнаха друг коридор със същите размери като долния, — това е стълбището към кафенето; после има трети етаж, а после още един: най-горният; стаята, дето ще спите нощеска, е тая на пазача и е насам… Хайде да вървим. — След като изприказва всичко това на един дъх, мистър Рокър изкачи още един стълби, а мистър Пикуик и Сам вървяха съвсем близо зад него.
Всички тези стълбища се осветяваха от разни прозорци, разположени малко над пода и гледаха към посипано с чакъл пространство, оградено от висок тухлен зид, завършващ с остри железни шипове. Този двор, според думите на мистър Рокър, бил за игра на топка; а по-късно се разбра по показанията на същия джентълмен, че имало друго, по-малко пространство в тази част на затвора, към Фарингдън Стрийт, познато под названието „Нарисуваният двор“, защото на стените там имало на времето подобия на военни кораби, плуващи с издути платна, и други художествени изображения, сътворени отколе от някакъв рисувач-затворник, когато нямал какво друго да прави.