Зовът на барабана [bg]

Извърна се бързо, лицето ѝ пламтеше в студения въздух. Стоеше в края на поляната, когато той излезе. Затвори вратата след себе си и се чу падането на резето отвътре. Той имаше пушка с много дълга цев.

Той не каза нищо, само ѝ се усмихна и кимна към гората. Тя го последва, настигаше го лесно по пътеката, която водеше през горичка от кестени и смърчове. Краката му ронеха росата от тревата и оставяха тъмна диря през туфите сребриста трева.

Пътеката лъкатушеше почти равна доста дълго, после започна да се издига. Бриана по-скоро усети промяната, отколкото я видя. Още беше много тъмно, но внезапно тишината си отиде. След миг птица се обади от близкото дърво.

Целият склон оживя от птичи песни, писукане, трели и бръмчене. Под този зов се усещаше движение, пърхане и драскане, точно под прага на слуха. Той спря и се заслуша.

Тя също спря, гледаше го. Светлината се беше променила бавно, неусетно; очите ѝ бяха свикнали с тъмното и тя виждаше добре на звездната светлина, затова осъзна промяната едва когато вдигна поглед от земята и видя ярката коса на баща си.

Той носеше храна в торбата си; седнаха на един дънер и хапнаха ябълки и хляб. После тя пи от изворче, което струеше от един скален ръб. Пълнеше шепите си със студения кристал. Когато погледна назад, вече не виждаше и следа от малкото селище; къщите и нивите ги нямаше, сякаш планината тихо бе събрала горите си и ги бе погълнала.

Тя избърса ръце в полите на палтото си и усети бодливата форма на кестена в джоба си. По тези склонове нямаше конски кестени; това бе английско дърво, засадено от някой изгнаник с надеждата да възкреси спомена за дома; жива връзка с друг живот. Тя сви ръка за миг около него и се зачуди дали нейните собствени връзки са прекъснати завинаги. После го пусна и се обърна да следва баща си по хълма.

Отначало сърцето ѝ бумтеше силно и мускулите на бедрата ѝ се напрягаха от катеренето, но после тялото ѝ откри ритъма на земята. С развиделяването тя спря да се препъва. Когато излязоха на върха на стръмен склон, краката ѝ стъпваха така леко по меките листа, сякаш плаваше в небето, което изглеждаше съвсем близо.

За миг ѝ се прииска наистина да полети. Но връзките все още я държаха с веригата, която я прикрепваше към земята — майка ѝ, баща ѝ, Лизи… и Роджър. Утринното слънце се издигаше — голяма топка от пламък над планината. Тя затвори очи за миг, за да не я ослепи.