За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Още си мисля за това, когато рекламен плакат на мобилен оператор с огромен варан на преден план привлича погледа ми надясно. Избързах да се присмивам на стариците – гущерът като че навежда леко глава настрани и ми намигва, когато минавам край него. Ама и аз май съм изветрял преждевременно! Хвърлям поглед към стъклената врата на офиса, готов да се усмихна снизходително на себе си, но група младежи в същото време минава между мен и отражението ми и не успявам да го видя.
Пресичам отново и от другата страна на булеварда ме лъхва обичайният мирис на пица от будката на ъгъла. Както винаги, има опашка, макар че този път е доста по-скромна от обичайната. Прескачам няколко разбити плочки от настилката и продължавам надолу. Почти ми идва да си подсвирквам. Само да не беше този сърбеж отзад по врата ми и от дясната страна на гърдите. Няма какво да ме е ухапало през зимата, значи сигурно е поредната тъпа алергия. Разминавам се с група тийнейджъри с раници, а след тях върви възрастна дама. Половината ù лице е покрито с червеникава следа от изгаряне, сякаш липсва. Отклонявам поглед – адски ме дразнят хора, които те зяпат като екзотично животно, ако нещо не ти е наред – но тя изобщо не среща очите ми. В момента, когато я подминавам, се налага рязко да се извия наляво, за да избегна сблъсъка с някакъв чичка. Естествено, няма достатъчно място за маневри между него, вестникарската будка и момичето отзад. Все някой ще го отнесе.
Тъкмо отварям уста да се извиня на момичето, че я бутам с рамо… и нея вече я няма.
Заковавам на място, сякаш съм се блъснал с цялата си тежест в нея.
Само че… не съм.
Тя просто премина през рамото ми. Или аз през нейното. Какво, по дя…
Погледът ми се спира на огромните прозорци на кафенето, пред което съм замръзнал. Клиентите приличат на експонати в музейна витрина. Виждам лицата им, беззвучното движение на устните, ръкомахането, оживлението…
А аз къде съм?
Хората сноват непрекъснато по тротоара и за кратко се отразяват в стъклото, безплътни като привидения. Господи, защо не виждам лицето си сред тях?! Сякаш внезапно съм станал ужасно късоглед – всичко, което различавам, е мъглив, неясен силует, бегло наподобяващ… Не, нещо не е наред!
Свеждам поглед към кецовете си… и не мога да си спомня какъв цвят са! Виждам тялото си като през замъглено от дъжд стъкло, а винаги съм имал отлично зрение. Какво става с мен?!
Оглеждам се на ръба на паниката и тръгвам към най-близкия човек – мъж на около четиридесет години, който говори с млада жена пред вратата на някакъв офис. В дясната му ръка дими цигара, която от време на време размахва.
– Извинете… – подхващам и едва разпознавам гласа си. Всъщност… това моят глас ли е? Изобщо не ми звучи познато! В ума ми се блъска някаква пълна безсмислица от рода на „Колко е часът?“, но мъжът изглежда не ме е чул. Насилвам се да повторя по-високо „Извинете“, но той отново не реагира. Протягам ръка да го докосна…
Господи!
Пръстите ми минават през него, сякаш е илюзия.
Не… сякаш аз съм илюзия!
Отстъпвам рязко назад, поемам дъх да извикам… и някакво хлапе тичешком минава през мен. Викът засяда в гърлото ми като таралеж.
Не знам колко време минава, докато стоя така но нямам сили нито да помръдна, нито да се опитам да измисля какво да правя…
– Хей, здрасти.
Само дето не подскачам. Извръщам се… и имам чувството, че всеки момент ще избухна в истеричен кикот. Пред мен стои момиче на около десет-единадесет години и ме гледа усмихнато, пъхнало ръце в джобовете на синьото си яке. Дългата му светлокестенява коса е вдигната над челото с диадема и пада назад по раменете. Очите му са зеленикави, усмихнати и някак странно разбиращи.
– Ти… ти ме виждаш? – едва успявам да скалъпя някакво смислено изречение.
– Ами да. И се обзалагам, че съм единствената, която не само те вижда, ами и те чува. Нали?
– Д-д-да.
– Не се тревожи. Добре де – бързо прибавя то – знам, че звучи тъпо. Би било ненормално да не се тревожиш. Но, повярвай ми, положението не е толкова лошо.
Ама как само говори това дете – все едно отдавна е пораснало!
– Знаеш ли какво се случва с мен?
– Е, не обичам особено тази част, но трябва да ти кажа, че ти… ами, такова, си мъртъв. Само не откачай, става ли? Всъщност, засега се справяш доста добре.