Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не, не — рече Пъркър с усмивка. — Не се нуждаем от вас, драги приятелю, не се нуждаем от вас.
— Извинявайте, сър — възрази куцият. — Джентълменът взе визитната ми картичка. Надявам се, че ще се възползувате от моите услуги. Джентълменът ми кимна. Нека джентълменът сам каже. Нали ми кимнахте, сър?
— Ами, ами, глупости! Нали на никого не сте кимали, Пикуик? Грешка, грешка — рече Пъркър.
— Джентълменът ми даде визитната си картичка — отвърна мистър Пикуик, като я извади от джоба на жилетката си. — Аз я приех, защото джентълменът явно го желаеше… В същност мене ме интересуваше да я прочета, щом намеря малко свободно време. Аз…
Дребният адвокат прихна високо да се смее и като върна картичката на куция, го уведоми, че е станала грешка, а докато ядосаният куц човек се отдалечаваше, той прошепна на мистър Пикуик, че това бил някакъв поръчител.
— Какъв? — недоумяваше мистър Пикуик.
— Поръчител! — отвърна Пъркър.
— Поръчител!
— Да, драги мой сър… има ги тук около шестима. Поръчителствуват ви за всякаква сума и за това искат само половин крона. Странна професия, нали? — обясняваше Пъркър, като се почерпи с щипка енфие.
— Какво?! Да не искате да кажете, че тези хора се издържат, като лъжесвидетелствуват за всякакво престъпление пред съда на страната срещу половин крона?! — възкликна мистър Пикуик, напълно потресен от това разкритие.
— О, не знам какво точно наричат лъжесвидетелство, драги мой сър — отвърна дребният адвокат. — Остра дума, драги мой сър, много остра дума наистина. Това е правна фикция, драги мой сър, нищо повече. — Казвайки това, адвокатът сви рамене, усмихна се, взе втора щипка енфие и ги поведе в канцеларията на помощниците на съдията.
Тази стая изглеждаше необикновено мръсна, имаше много нисък таван и вехта дървена облицовка по стените; а осветлението беше толкова лошо, че макар и да бе посред бял ден, върху писалищата горяха големи лоени свещи. На единия край, водеща към специалната стая за съдията, имаше врата, наобиколена от тълпа адвокати и адвокатски чиновници — викаха ги по реда, по който бяха регистрирани в списъка. Всеки път, щом вратата се отвореше, за да излязат няколко души, тези, чийто бе редът, се юрваха да влязат; а тъй като освен многобройните диалози, водени от джентълмените, чакащи да видят съдията, най-различни пререкания избухваха в повечето случаи между тези, вече излезли от стаята му, имаше толкова шум, колкото въобще би могъл да се вдигне в помещение с подобни ограничени размери.
Разговорите на тези господа съвсем не бяха единствените звуци, поразяващи слуха. Седнал на сандък зад дървена преграда на другия край на стаята, един очилат служител приемаше писмени клетвени декларации, които биваха отнасяни от време на време на купове от друг служител за подпис в стаята на съдията. Твърде многобройни бяха адвокатските чиновници, които трябваше да положат клетва, а тъй като по етични причини не можеше всички да положат клетва едновременно, боричкането на тези господа да стигнат до очилатия служител приличаше на тълпа пред вратата на партера в театър, когато негово премилостиво величество го е удостоил с присъствието си. Друг функционер упражняваше от време на време белите си дробове, като извикваше имената на онези, положили вече клетва, за да получат обратно писмените си декларации, след като са били подписани от съдията: а това даваше повод за други пререкания. И всички тези неща, вършени едновременно, предизвикваха такава суматоха, че гледката би могла да задоволи и най-дейния и бурен дух. Имаше и още една категория хора — онези, които чакаха да се занимаят с призовките, издадени по искане на техните шефове, при което адвокатът на противника можеше да присъствува по свое желание — и задачата им включваше да подвикват от време на време името на противниковия адвокат, за да са сигурни, че не е там без тяхно знание.
Пример. Облегнато на стената, съвсем близо до стола, зает от мистър Пикуик, беше някакво четиринадесетгодишно момче от кантора, с теноров глас; досам него беше чиновник, вещ по обичайното право, с басов тембър.
Влиза забързан чиновник с куп книжа и почва да шари с очи наоколо.
— Сингл и Блинк — вика тенорът.
— Поркин и Сноб — ръмжи басът.
— Стъмпи и Дийкън — казва един новодошъл.
Никой не отговаря; на друг, току-що влязъл, му подвикват и тримата; и той на свой ред крещи, призовавайки съвсем друга фирма; а после някой друг изревава колкото му глас държи други имена; и тъй нататък.