В капана на времето [bg]

— По дяволите! — прошепна. — Много са.

Джейми се озърна към мен, после стисна устни и започна да презарежда оръжието. Явно шотландците нямаха намерение да се предават. Също толкова явно беше, че англичаните нямат желание да нападат църквата. Надали възнамеряваха да ни обсаждат, докато умрем от глад. Армията на планинците със сигурност щеше да изпрати хора да търсят ранени в битката. Ако пристигнеха преди англичаните да са докарали оръдие, с което да превземат църквата, щяхме да бъдем спасени.

За нещастие сред англичаните имаше умник. Пак чух стъпки, после равен, властен глас произнесе:

— Имате една минута да излезете и да се предадете, или ще подпалим църквата.

Вдигнах ужасена очи. Стените бяха каменни, но сламеният покрив щеше да изгори бързо, макар и подгизнал от дъжда и суграшицата, а тогава пламъците и димящите греди щяха да се стоварят отгоре ни. Спомних си колко бързо изгоря стиската слама през нощта; черните ѝ останки още лежаха на пода до покрития труп на Рупърт като страховит символ в сивкавата светлина на утрото.

— Не! — изкрещях аз. — Проклети да сте! Това е църква! Не знаете ли, че е убежище?

— Кой е там? — попита рязко гласът. — Англичанка ли има вътре?

— Да! — извика Дугал и хукна към вратата. Открехна я и изкрещя на войниците на склона: — Да! Държим в плен една английска дама! Ако подпалите църквата, тя ще умре с нас!

Отвън се надигнаха гласове и мъжете в църквата се размърдаха. Джейми се извърна смръщен към Дугал:

— Какво….

— Това е единственият ни шанс — изсъска той. — Да им я дадем в замяна на свободата ни. Те няма да я наранят, ако я смятат за наша заложница, а по-късно ще я измъкнем!

Излязох от скривалището си, отидох при Джейми и го дръпнах за ръкава.

— Направи го! — настоях. — Дугал е прав, това е единственият ни шанс!

Той ме погледна безпомощно, изглеждаше ужасeн и изплашен, но под всичко това видях и искрица хумор заради иронията на ситуацията.

— Аз все пак съм сасенак.

Той докосна лицето ми с мрачна усмивка.

— Да, мо дуин. Ти си моят сасенак. — Обърна се към Дугал, изпъна рамене, пое дълбоко дъх и кимна. — Добре. Кажи им, че сме я пленили — прекара ръка през косата си и добави: — По пътя към Фолкърк късно вчера.

Дугал кимна и веднага се промъкна през вратата, като развяваше бяла кърпа над главата си.

Джейми се обърна смръщен към мен и се озърна към вратата, откъдето се чуваха гласовете на войниците, но не различавахме думите.

— Не знам какво да им кажеш, Клеър; най-добре се преструвай на толкова ужасена, че не можеш да говориш. По-добре, отколкото да ги излъжеш нещо, защото ако разберат коя си… — замълча и потърка лицето си.

Ако разберяха коя съм, щяха да ме отведат в Лондон, в Тауър — а след това вероятно ме чакаше бърза екзекуция. Но в прокламациите, посветени на „Вещицата на Стюарт” не се споменаваше, че съм англичанка.