Зовът на барабана [bg]

Виденията ми бяха прекъснати от дрезгав рев от кошарата; Кларънс оповестяваше пристигането на посетител. Чувах гласове в далечината между екстатичните врясъци на Кларънс и бързо започнах да разчиствам бутилките и тапите. Сигурно бяха Джейми, Фъргъс и Марсали — или поне така се надявах.

Джейми бе сигурен в изхода на делото, но аз все пак се тревожех. Бях възпитана да вярвам, че британският закон е едно от най-големите достижения на цивилизацията, но бях виждала твърде много от конкретните му приложения, за да се съмнявам в това. От друга страна, имах силна вяра в Джейми.

Вокалните изпълнения на Кларънс преминаха в свистяща гаргара, която той използваше при задушевен разговор, но гласовете бяха спрели. Това бе странно. Да не би все пак нещо да се беше объркало?

Пъхнах и последните бутилки в шкафа и тръгнах към вратата. Предният двор бе празен. Кларънс се разцвили ентусиазирано при появата ми, но нищо друго не помръдваше. Някой бе дошъл обаче — пилетата се бяха пръснали и разлетели към храстите.

Студ плъзна по гръбнака ми и аз се завъртях, опитвах се да гледам едновременно напред и през рамо. Нищо. Кестените зад къщата въздишаха с бриза, а слънчевата светлина се процеждаше през пожълтяващите им листа.

Бях абсолютно сигурна, че не съм сама. По дяволите, бях си оставила ножа на масата!

— Сасенак. — Сърцето ми подскочи при гласа на Джейми. Завъртях се и облекчението бързо бе изтласкано от раздразнение. Той какво си мислеше, че…

За част от секундата реших, че виждам двойно. Те седяха на пейката пред вратата, един до друг, следобедното слънце възпламеняваше косите им.

Очите ми се фокусираха върху лицето на Джейми, блеснало от радост… после се отклониха вдясно.

— Мамо. — Същото изражение; нетърпение, радост и копнеж в едно. Нямах време да помисля, преди да се озове в прегръдките ми и тогава полетях, в буквален и преносен смисъл.

— Мамо!

Не можех да дишам; дъхът, който шокът не ми бе отнел, си отиде от силната прегръдка.

— Бри! — успях да промълвя. Тя ме остави на земята, но не ме пусна. Аз погледнах невярващо, но тя беше истинска. Погледнах към Джейми и видях, че стои до нея. Мълчеше, но се усмихваше широко, ушите му бяха порозовели от удоволствие.

— Аз… не очаквах… — казах идиотски.

Бриана ми се усмихна широко като баща си, очите ѝ грееха като звезди и бяха влажни от щастие.

— Никой не очаква Испанската инквизиция!

— Какво? — попита Джейми.