За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Той се превърна в Искрящ. По-високото енергийно състояние отвори нови информационни канали и преобърна хранителните му навици. Вече не поглъщаше излъчвания от други същества. Направо черпеше от околната Вселена. Оказа се, че зелените вълнови трептения – най-общо дефинирани като „любов“ – предизвикват засилено усвояване на енергията от самия Космос. Понякога навестяваше Онази, от която всички произлизат. Споделяше с нея придобития опит, а първичните Други биваха привлечени от блясъка му. Взимаше ги със себе си, но не да ги яде. Сами не можеха да напуснат света на Вдлъбнатата хиперболична сфера. Той им помагаше да пътуват между световете и да останат където пожелаят. Странстваше в нови, неизброими светове и се учуди как изведнъж му хрумна да посети отново света на планетата Земя. Там имаше познат. Спомни си за него по нов, различен начин. Понеже се движеше със скоростта на мисълта, а тя е мигновена, изведнъж се озова пред…
Обичните хора бяха наобиколили леглото ù. Така… Точно така… Но усети още едно присъствие. В последните дни често мислеше за несъществуващото място на прекрасния кехлибарен дворец с изящните статуи. Новото присъствие ù напомни… Някъде наоколо е малката цветна планета. Бавно вдигна ръка.
– Кажи, бабо? – отзова се Флори – внучката с нейното име.
– Тук е – едва чуто промълви.
– Кой, бабо?
– Флориана, остави мама да си почива!
Всички бяха тъжно сини, а не трябваше.
– Може да си тръгвате, дъще. Нали се простихме.
– Но, мамо, не искаме да те оставяме в последните мигове сама.
– Вече не съм сама.
Някогашният натрапник бе изгубил зеленото си оцветяване и се бе сдобил с ново, млечнобяло със сивкав оттенък. Бе станал компактен и объл като пашкул на какавида. Искрящият не разбираше какво означава промяната. Имаше голямо струпване на същества, които излъчваха в синята гама. Съществата едно по едно постепенно се отделиха от Флориана, но после внезапно се върнаха и плътно се скупчиха около нея. Искрящият бе присъствал на смъртта на различни видове в многобройните светове. Навсякъде бе едно и също – просто изгасваха и… край. Но сега силна светлина се процеди през пукнатина в пашкула и от нея постепенно се измъкна един Ослепителен.
Ооо… Ослепителен!… Ето достойна цел за всеки Искрящ!
Публикации:
1. Алманах „ФантАstika 2012“ – „Тера Фантазия“ и „Човешката библиотека“, 2012 г.
Призраци и други щуротии
Саша Александрова
Вървенето може да е супер приятно след няколко дълги, монотонни дни вкъщи, когато зимата те приковава между четирите стени. Една разходка из центъра на града винаги ми прочиства ума, след като съм се побъркал от учене и ежедневни глупости. А времето днес е доста хубаво като за началото на март. Чак се учудвам как може половината хора да са със зимни якета и шалове при такова слънце, а аз да се чувствам екстра само с тениска и анорак. Е, какво пък, явно аз съм топлокръвният в тази картинка.
Имам чувството, че не съм излизал по-далеч от кварталните магазинчета от седмици. Или поне не съм слизал към центъра просто за да се поразходя. Обикновено изобщо не ме свърта вкъщи, не знам защо напоследък се заседях толкова. Естествено, не съм единственият – необичайно топлият мартенски ден е изкарал хората от черупките им. От време на време трябва да се промъквам странично между минувачите по тротоара и да заобикалям детски колички или хванати под ръка двойки.
Светофарът привлича погледа ми, докато пресичам една от централните улици – нещо не е в ред със стилизираното зелено човече, което се движи в подобие на „лунната походка“ на Джако. Ами да, главата му липсва. Светофарът не просто е счупен, замърсен или изгорял – главата на фигурката изглежда перфектно заличена. Щура работа.
Отсрещният тротоар е по-тесен и се налага да маневрирам повече. След няколко метра направо се оказва преграден от… уау, шест възрастни дами, хванали се под ръка. Две от тях вървят напред, другите четири сякаш им пазят гърбовете. Че и се кикотят като момиченца. Ама какво им става на тези хора? Чак ме напушва смях, докато се провирам между тях и дънера на някакво дърво. Винаги съм уважавал възрастните, но някои наистина изкуфяват с годините, малко или много.