Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Добре — отвърна мистър Пикуик, без да губи търпение. — Тогава ще хапнем котлети тук в два часа. Разпоредете се за това, Сам, и им кажете да са точни.

Тъй като мистър Пикуик остана твърд на своето становище въпреки всички доводи и увещания на Пъркър, котлетите се появиха и изчезнаха в съответното време; след това той биде настанен в друг файтон и откаран до Чансъри Лейн, като преди това почака около половин час мистър Намби, който имаше високопоставени гости на обяд и не можеше да бъде безпокоен по-рано.

Двама съдии бяха на служба в Сарджънтс Ин — един за Кингс бенч и един за Комън плииз — и, изглежда, доста много им беше работата, ако се вземеше като показател множеството адвокатски чиновници, влизащи и излизащи бързешката със свитъци книжа под мишница. Когато стигнаха ниската арка, представляваща входа към учреждението, Пъркър се позабави няколко минути в разговор с кочияша относно заплащането и рестото, а мистър Пикуик, оттеглил се настрана от потока хора, запътени навътре или навън, заоглежда всичко около себе си не без известно любопитство.

Вниманието му беше привлечено от трима-четирима души с изискано-изтъркано облекло, които сваляха шапка на много от минаващите адвокати и бяха, изглежда, дошли по някаква работа, за естеството на която мистър Пикуик не можеше да се досети. Тези хора имаха странен вид. Един беше слаб, куц, с ръждивочерен костюм и бяла вратовръзка; друг — едър, пълен, облечен по същия начин с широк, преливащ в червено-черен шал около врата; трети — малко повехнало човече, с вид на пияница и пъпчиво лице. Те се маеха наоколо, държейки ръцете си отзад, като от време на време загрижено пошепваха нещо на ухото на някой от бързащите джентълмени, носещи книжа. Мистър Пикуик си спомни, че често ги е виждал да се застояват под арката, когато му се бе случвало да мине оттук, и горящ от любопитство, той искаше да разбере към кой клон от професията биха могли да принадлежат тези опърпани безделници.

Той тъкмо щеше да зададе въпроса на Намби, който непрекъснато бе по петите му, смучейки големия пръстен на малкия си пръст, когато Пъркър се втурна към тях, каза, че нямало време за губене и ги поведе навътре в учреждението. Докато мистър Пикуик го следваше, куцият се доближи до него и повдигайки вежливо шапка, подаде написана на ръка визитна картичка, която мистър Пикуик, не желаейки да обиди човека, пое любезно и я постави в джоба на жилетката си.

— Ето — рече Пъркър, като се обърна, преди да влезе в една от канцелариите, за да види дали другите са непосредствено зад него, — тук вътре, драги мой сър. Хей, какво искате вие?

Въпросът беше отправен към куция човек, присъединил се към тях, без мистър Пикуик да забележи. В отговор куцият отново повдигна шапка и с възможно най-голяма учтивост посочи мистър Пикуик.