Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Изчака да останат в хола само двамата с Филип. Високите прозорци към парка бяха отворени. Нощта беше мека. Филип бе отклонил една покана за вечеря навън. Не му се излизаше.
— Не обичам да излизам. Все по-малко имам желание да виждам хора. Сериозно ли е, доктор Бека? Ще свърша като стар глупак.
Бека си придаде закачливо изражение и отговори, че нея лично я устройвало. Планът й бил готов и вече можела да сподели за какво става дума.
— Намерих… В Североизточен Лондон… Малка църква с просторни помощни помещения. Пасторът е съгласен да ни ги предостави. Дълго търсих. Исках да бъде квартал, в който наистина има смисъл да се отвори приют.
— И какво ще правите по-точно?
— Приют за самотни жени. Те са най-нещастните от всички останали на улицата. Бият ги, младите ги изнасилват. Възрастните ги тормозят, избиват им зъбите. Не могат да се защитят. Ще започнем с петнайсет легла и ако нещата потръгнат, ще се разраснем… Ще раздаваме и храна. Топъл обяд и топла вечеря. Истинска храна, не онези безвкусни и безформени буламачи, които ви пльосват в картонена чиния. Иска ми се да можем да предлагаме пресни зеленчуци и плодове. Истинско месо, не развалено… Иска ми се да им сервираме, да не се редят на опашка като безлични номера. Бели покривки на масите. Всичко съм премислила и уредила в главата си. Слушате ли ме?
— Слушам ви, Бека — отвърна с усмивка Филип.
Тя се палеше, навлизаше в най-дребните подробности, разказваше, така както вдъхновен строител на катедрали описва ъгловите сводове, арките, подпорите, централните и страничните алеи.
— Искам да създам място, в което жените от улицата да се чувстват като вкъщи. Да е като истински дом за тях. Не студен и безличен приют, където всяка вечер те прехвърлят от легло на легло и те местят от стая в стая. Не ми се иска също така да бъдат третирани като екзотични животни в резерват. Ще ми се да имат възможност да се срещат с така наречените нормални жени.
Тя се запъна на думата „нормални“.
— Продължавайте, Бека — настояваше Филип.
— Да има истински обмен, разговор, да не се ограничава в рамките на благотворителността. Може да организираме уроци по рисуване, танци, грънчарство, пиано, йога сеанси, готварски курсове… Лично на мен готвенето ми се отрази много добре. Да ги награждаваме за работата им, ако изработват предмети, например да ги караме да заплащат за храната с тортата, която са направили, с шала, който са изплели, с глинената статуетка, която са моделирали. Сигурно е утопия, но ми се иска да опитам. Понеже ще започна съвсем скромно, няма да се разочаровам, ако се проваля.
— А аз, каква е моята роля, освен финансирането на центъра?
— Вие ще сте ми нужен, за да водите счетоводството и да се заемете с организацията. Ще бъде трудна задача да съумеете да убедите толкова много хора да съжителстват под един покрив.
— Аз работя на половин ден. Сутрин ще бъда в кантората, а следобед с вас.
— Най-хубаво би било да им се намери работа. Да се справят сами и да поемат отговорност за себе си. Да се научат да се представят, да вършат някаква най-обикновена работа, но да работят. Така приютът ще бъде само етап от живота им… Когато спите под дъжда, на улицата, когато ви блъскат и не ви оставят на спокойствие, когато покрай вас се бият и се ругаят, вие забравяте най-елементарните неща, как да се представите, как да се държите, как да се изразявате, всичко се отмива, изчезва… Чувствате се мръсен… Бихме могли двамата заедно да се заемем с тази работа. Ще имам нужда от мъж, който да държи юздите.
— Ще трябва да показвам мускули, така ли?
— Не е задължително… както знаете, авторитетът се усеща, няма да има нужда да се биете!
— Радвам се, че ще работим заедно по този проект, Бека, наистина се радвам. Кога започваме?
— Ами… когато се сдобием с парите.
— Имате някаква идея, предполагам.
Бека отвърна в скоропоговорка, да, да, с пастор Грийн изработихме бюджет и ето какво се получи.
Тя му показа разчетите, които беше изготвила за един месец, за шестмесечие, за година.
— Добре би било да си определим някакъв срок, например една година.
Филип се вгледа в цифрите. Бека се беше справила добре. Всичко беше изложено ясно и подробно. Тя не сваляше очи от него, притеснена.
— Няма да се откажете, нали?
Той се усмихна и отговори, не, за нищо на света.
— Добре тогава — продължи Бека, — ако се хванем здраво за работа през лятото, ще сме готови за септември.