Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Кабинетът й напомняше дърводелско ателие. Всички инструменти бяха на мястото си: компютърът, фишовете, белите листове, на които си водеше бележки, черните тетрадки, химикалките и моливите, телбодът, острилката, гумите, едни ножици, снимките и един транзистор, настроен на станция, която пускаше джаз.
Музиката беше за Дю Геклен, който се бе свил на стъпенката на бюрото, отпуснал глава върху краката й. Когато звъннеше телефонът, той вдигаше глава, раздразнен, че го безпокоят.
Героите се развиваха и малко по малко историята добиваше плът.
Нужно бе търпение, трябваше да изчака всичко да си застане на мястото, да не прибързва. Да пусне тишината, или това, което възприемаше като тишина, да си свърши работата, да запълни празнотите. Понякога губеше търпение… Скоро всичко щеше да е готово, героите изградени, облечени от глава до пети, декорите поставени и тя щеше да натисне два пъти звънеца, за да оповести началото на представлението…
Историята щеше да започне.
— Докъде стигнахте? — разпитваше по телефона Гастон Серюрие. — Вече сме краят на юни. Книгата напредва ли?
— Градя основите — отговаряше Жозефин.
Денят започваше. Ортанс и Зое излизаха да пазаруват и да поседят на терасата на някое кафене. Молеше ги да не се прибират преди пет следобед. Ако случайно се приберете, ще ме оставите да работя на спокойствие и няма да идвате да си приказваме!
— Кога ще прочета нещо? — не преставаше да любопитства Серюрие.
— Охо, още е рано! Сега съм заета с изграждането на образите.
— Но вече все пак имате сюжет, нали?
— Да, и съм сигурна, че този път няма да ми избяга.
Пак срещна двете пълни дами, които бе забелязала преди време на улицата. Продължаваше да е убедена, че ще се получи страхотен разказ. Засега реши да не ги пипа, да ги остави да отлежават.
Майката с блузата си от копринен креп, с голямо деколте, откриващо щедър бюст, с яркочервената си, сякаш хромирана усмивка, която не слизаше от устните й, дъщерята, потънала в морскосиньо габардинено костюмче. А може, мислеше Жо, застанала на опашка в хлебарницата, да ги вкарам в разказа от страната на роднините на Младежа. Да, точно това ще направя! Дебелата му леля и дебелата й дъщеря, негова братовчедка, които ходят на гости на Младежа в неделя на обед… Той ги наблюдава, обезпокоен. Пита се, дали и него родителите му няма да го лапнат на един залък… Ще се получи паралелна история.
Отбелязваше идеята в бележника „фон“ и чакаше да узрее.
— А кога мислите да седнете и да се заемете с писането? — подхващаше отново Серюрие.
— Не знам. Не решавам аз, а героите. Когато се приготвят, когато сложа всяко нещо на място, ще придобият плът и кръв и историята сама ще поеме по пътя си.
— Говорите като автомобилен механик!
— Механик или дърводелец, който вдига високо билото.
— Ще имате ли малко свободно време да обядваме заедно? Програмата ми е претрупана, но все ще успея да се измъкна за кратко.
— Няма да мога. Разчертала съм си график, към който стриктно се придържам. Все едно ходя на училище.
— Имате право. Ако човек започне да разчита на вдъхновението, така и ще замръзне на първа страница… Довиждане и ме дръжте в течение.
Жозефин слагаше слушалката, възхитена от себе си — бе отклонила покана за обяд от Гастон Серюрие! Същият, който издухваше дима от пурата си право в лицето й, без тя да трепне!
Отиваше да се види в огледалото. Не намираше никаква промяна, но въпреки това… Същите добродушни, закръглени бузи, същата кестенява коса, кафяви очи, откъдето и да я погледнеш, истинска брюнетка. Аз съм типична французойка… Нямам нищо, което да привлича погледите, но не ми дреме! В главата ми бръмчат хиляди идеи, които ме изпълват с ентусиазъм.
Не беше излъгала Серюрие. Имаше си работно време. От единайсет сутринта до пет следобед, след което излизаше на разходка с Дю Геклен. С химикалка, провесена на врата, и бележник в джоба. Случваше се да зърне нещо, понякога съвсем незначително, и в ума й се стрелваше идея.
— Така де, прав съм, нали? — казваше на приятелката си един младеж с каскет. — Защо трябва винаги да се злослови за хората? Никой не е видял камила да се подиграва на гърбицата на друга камила!
Тя спираше и си записваше. Идеше й да махне каскета и да целуне младежа. Да му каже, пиша книга, може ли да ви открадна това изречение? За какво се разказва в книгата ви?, ще попита той. Все още не съм съвсем наясно, но…