Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Да бе, онзи същият, в който се запозна с Антоан, си каза наум Жозефин. Нали той ме напусна заради теб…
Пред очите й се завъртяха кадрите от сцената в кухнята в Курбвоа. Беше разбрала, че Антоан си има любовница. Каза му го, докато белеше картофи на мивката. Поряза се и пръстът й дълго не спря да кърви.
Тогава си мислех, че ще умра от мъка, от страх…
Спомни си, когато дойде да вземе момичетата, да ги заведе на почивка. Първата почивка, която изкараха разделени… Той замина с Милен и момичетата.
Лакътят на Милен, който се подаваше от сваления страничен прозорец на седалката до шофьора…
Пред очите й се мярна червеният триъгълник, който нарисува…
Балконът, от който проследи с очи отдалечаващата се кола с двете й дъщери, съпруга й и любовницата му. Този ден се беше строполила на балкона в Курбвоа и беше ревала от болка.
Проклинаме нещастието, но не знаем, че когато ни сполетява, то ни помага да пораснем и ни води напред. Не искаме да знаем. Болката е прекалено силна, за да признаем положителното й въздействие. След като отмине, се обръщаме назад и смаяни, откриваме дългия път, през който ни е превела. Антоан ме напусна и аз промених живота си… Осъзнах, че мога да се справям сама. Преди не съществувах, бях просто нечия съпруга.
Ако не се беше появила Милен с розовата си найлонова престилка на маникюристка, щях да си остана милинката г-жа Кортес, която работи в Националния институт за научни изследвания и която никой не бръсне за нищо.
Милен се обаждаше, за да попита дали с многото си връзки и познанства г-жа Кортес не може да я препоръча в някой по-луксозен салон.
— Сигурно ги познавате онези шикарни и скъпи места, където богатите жени ходят да се поглезят… Скучно ми е в малкия салон в Курбвоа. В Китай бях бизнесдама, печелех много пари, да ви кажа откровено, а сега нося розовата престилка, правя маникюри и екстеншъни на коси! Не е никак вълнуващо, не съм ли права?
— Не, не знам такъв салон.
— Аха — отвърна Милен сърдито… — Аз пък си мислех…
— Съжалявам, но не мога да ви помогна.
— А, и още нещо, госпожо Кортес, познавате ли някой, който да иска да купи накит от „Шоме“? Истински е, купих си го в Париж, нещо като инвестиция. Успях да го изнеса от Китай, сега искам да го продам. Имам нужда от пари.
Жозефин повтори, не, не познавала никого.
Милен не бързаше да затвори. Искаше й се да си побъбри.
Жозефин прекрати разговора. Една през друга момичетата попитаха кой беше? Кой беше?
— Милен Корбие… Иска да й намеря работа.
— Какво нахалство! — каза Ортанс. — Като се сетя само какъв номер ни погоди!
— Да, права си — потвърди Жозефин.
— Наистина е адски нагла!
— Да, но мама й затвори телефона под носа, нали, мамо! — извика Зое. — Не вярвам на очите си, това не е моята майка!
Ортанс изгледа Жозефин и заяви:
— Най-после май ще се научиш как да се държиш с хората, мамо.
После се обърна към Зое:
— А ти престани да се тъпчеш с нутела! Вредна е за здравето!
— Да, ама ми действа успокояващо.
Зое започна да се безпокои от очевидната промяна у майка си.
Ами ако продължава така и престане да ме обича?
Ако книгата заеме цялото място и за мен не остане никакво?
Добре, че го има Гаетан…
Той се беше върнал за един ден в Париж, да се запише за училище.
Майка му търсела апартамент. Намерила си място за продавачка в часовникарски магазин, на улица „Пе“, и направо цъфтяла. Притеснен, той се молеше, само дано положението да се закрепи, дано. Ще се сврем в едно никакво апартаментче, ще се храним с макарони и ориз, няма да имаме пари, но все ще се оправим…
Срещнаха се близо до гара Монпарнас.
Видя един дългуч, облечен във виолетов суичър с цип. Още беше пораснал… Не можа да го познае. Пристъпи, целуна я и… пффф, Зое се спихна и омекна като плондер, от който са изпуснали въздуха! После, противно на всякакви правила, неочаквано усети как се понася във въздуха! Лети нагоре към върха на кулата Монпарнас, откъдето той иска да се любува на Париж, асансьорът я носи нагоре, от височината ушите й се запушват, тя хвърчи, а през това време двамата ближат огромния сладолед с вкус на шоколад и малина, тя лети, носена от внезапните пориви на смеха му и галена от смутения му поглед… Носи се към Монмартър и магазинчетата за платове и пъстроцветни панделки на точки, на райета, после прекосява на бегом алеите на градината на Пале Роял, където топнаха уморените си крака във фонтана, после зашеметяващата разходка прекъсна за миг в „Рая на плодовете“ в Халите, където ядоха киви и портокали. Разходката с Гаетан из Париж беше страхотно изживяване, препускане, маратон, от който ти секва дъхът. Дългите му крака с лекота се катереха по ескалаторите на метрото, а тя подтичваше след него. Точно такъв си го представях, нежен, мил, смел, лъчезарен. Поговориха си за идващата година, за всичко, което щяха да направят заедно, за местата в Париж, които щяха да посетят. Той й показваше града, сякаш му принадлежеше. Тя го слушаше, затаила дъх, запленена, не го изпускаше от поглед. Едва се сдържаше да не го помоли, хайде, давай, изреждай още нови и нови планове. Дарявай ме с още и още целувки… На връщане тичаха да хванат влака, тя го целуна и трийсет секунди преди влакът да потегли, се качи във вагона и попита, значи, е сигурно, ще се видим в първия учебен ден? Той я целуна, потвърждавайки, абсолютно сигурно е, и тя слезе, защото усети, че влакът тръгва.