Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Историята е за това, как да намериш мястото си зад мъглата… Всички ние имаме нашето място зад мъглата, но не го знаем. Това е историята на двама мъже. Единият се казва Кари Грант, работил е през целия си живот, за да премине през мъглата, другият е останал в изходната точка… Историята разказва защо някои хора събират смелост и преминават през мъглата, а други се отказват.
Свирваше на Дю Геклен и двамата продължаваха разходката си.
Ако Антоан не я беше напуснал заради Милен и крокодилите, ако на Ирис не й беше хрумнало да пише книга, ако не я бе принудила да я напише, тя никога нямаше да открие мястото си зад мъглата. Беше продукт на всички тези случайности, които я бяха създали такава, каквато бе сега. В някои случаи пряко волята й.
Прибираше се, умислена.
Понякога г-н Боасон звънеше на вратата й.
Скучаеше. Беше свикнал с нейните посещения. Има още купища неща, които не съм ви разказал, заявяваше той. Пазареше се за спомените си като амбулантен търговец. Фиксираше я със стъкления си твърд поглед. Изискваше от нея да му прави компания. Искаше отново да е център на внимание. Виолетовите му устни, изкривени в гримаса, прорязваха лицето му с тънка властна черта, тясната му издължена брадичка настояваше за повече уважение. Изискваше внимание като човек, който е убеден, че стои над другите. В стойката му прозираше арогантност, сякаш казваше, длъжни сте да го сторите… и на Жозефин й идеше да му отговори, нищо не ви дължа, вие изхвърлихте черното тефтерче на боклука, засрамихте се, не искахте да пострада реномето ви. А сега аз искам да напиша една хубава история, тръгвайки от вашите спомени… Искаше й се да добави, отсега нататък историята не ви принадлежи, тя вече е моята история.
Обясняваше му, че е много заета с подготовката по книгата, че работата запълва цялото й време. Той не помръдваше от вратата и настояваше:
— Използвахте ме и понеже не съм ви нужен вече… ме изхвърляте! Не е хубаво това.
Жозефин се засрамваше. Има право донякъде, казваше си тя. Почти бе готова да отстъпи и да каже, окей, ще дойда утре.
Но той продължаваше да хленчи:
— Не ми остава дълго да живея… и вие го знаете…
Идеше й да тръшне силно вратата под носа му. Не се осмеляваше да му каже направо: повече не искам да ви виждам, защото моят Свенлив младеж, който лека-полека пораства, е несравнимо по-трогателен, по-открит, по-щедър от вас… и не бих желала да му повлияете. Той все още е крехък…
Веднъж Зое и Ортанс тъкмо се прибираха, качваха се тичешком по стълбите, асансьорът е повреден!, огледаха г-н Боасон от глава до пети, а той се отдръпна от вратата и заслиза към дома си, тътрейки крака.
Жозефин затвори вратата и Зое попита:
— Изглежда сърдит… какво му каза?
— Обясних му, че нямам време за приказки с него, че работя, и той се ядоса.
— Ау, мамо! Казала си му такова нещо! Не мога да те позная! Откъде тази смелост? — провикна се Зое.
Жо отпращаше Ифижени, която по два пъти на ден звънеше на вратата с въпроса, сигурна ли сте, че ще си запазя работата и жилището, госпожо Кортес?
— Сигурна съм, Ифижени, нали го гласувахме на събранието на съкооператорите и домоуправителят клекна. Няма причина за безпокойство!
— Ще се успокоя чак когато получа официално писмо — мърмореше тя. — Ще бъде адски тъпо, ако…
Жозефин леко я избутваше на площадката и затваряше вратата.
Ортанс се подготвяше за Ню Йорк и се чудеше къде са се дянали любимите й дънки… Питаше дали кредитната й карта е валидна за там, дали да си взема мобилния, или не? Какво е времето в Ню Йорк през лятото? Навсякъде ли има климатици?
Жозефин отговаряше, нямам време, нямам време! Не ме занимавай, оправяй се сама, вече си голяма, Ортанс!
Седнала по турски на един стол в кухнята, Зое лакомо унищожаваше филия с нутела.
— Не мога да позная майка ми! — клатеше тя глава, имитирайки Хоумър Симпсън. — Сменили са я! На никого не цепи басма, отсвирва те, без да й мигне окото!
Една вечер й се обади Милен. Върнах се във Франция, госпожо Кортес, повече не можех да остана в Китай, страшно тъгувах за Франция.
Намерила си работа в малък фризьорски салон в Курбвоа, на старото ми място, госпожо Кортес, помните ли салона? Същият, в който правех маникюра на Ортанс, като беше малка.