Съдбовният кораб [bg]

Докато говореше, изражението на Вивачия бе ставало все по-мрачно. В очите ѝ се появи отчаяние, докато бавно поклащаше глава.

— Кенит. В прибързаността си, Мълния ти отправи предложения, които не можем да спазим. Прости ми, но е така. Змиите не разполагат с толкова време. Животите им започват да чезнат вътре в тях. Трябва да тръгнем скоро. Утре, ако е възможно.

— Утре? — Внезапно Кенит се почувства сякаш палубата се изплъзва изпод краката му. — Невъзможно. Ще трябва да пусна сатрапа да си върви, да го предам на собствените му кораби, а после да бягам като куче, завряло опашката си между краката. Вивачия, това ще унищожи всичко, за което се трудихме, точно когато целта ни е в ръцете.

— Бих могла да помоля змиите да ти помогнат този последен път. След като флотата отстъпи пред теб, можеш да заведеш сатрапа на Мариета. Кажи на Мотли да отнесе до Заграба вестта, че всичките ти кораби трябва да се присъединят към теб по пътя ти на юг, и оттам да я разпространи. Това ще е също толкова внушително, колкото и изтощени и умиращи змии. — Тя премахна сарказма, който се беше промъкнал в гласа ѝ. — Нека Уинтроу и Алтея отведат мен и моите змии на север. Те могат да останат с мен, докато бдя над пашкулите, за да бъдеш свободен да подсигуриш кралската си титла. Кълна се, че в разгара на лятото ще се върна при теб.

Тя изрази подлостта си гласно. Сега, когато най-много се нуждаеше от нея, тя щеше да го изостави, за да се върне при бингтаунското си семейство. Той се прокле наум, че не е послушал Мълния. Изобщо не трябваше да качва Алтея на борда. Стисна патерицата си и си наложи да бъде спокоен. Ужасяващият скок от изгряващ триумф към надвиснало бедствие го задави.

— Разбирам — успя да продума. Настроението на палубата зад него беше ликуващо. Без да е наясно с предателството ѝ, екипажът му си разменяше груби шеги, докато охотно очакваше срещата. Самоизтъкващият се капитан Ред беше разгласил обстойно за преговорите на Кенит. Всички очакваха от него да успее. Да се провали сега и пред толкова хора, беше немислимо.

— Днес ми помогни както можеш — предложи той. Отказа да мисли, че моли. — А утрешният ден ще трябва да се погрижи сам за себе си.

По лицето на Вивачия премина странно изражение, като предвидена болка. За момент тя затвори големите си, зелени очи. Когато ги отвори отново, погледът ѝ беше далечен.

— Не, Кенит — каза меко тя. — Не и без да ми дадеш думата си, че утре ще отведем змиите на север. Това е цената за днешната им помощ.