Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Наит не спря яростно да удря сухата земя.

— Отде да знам, в името на Бездната? Сега спирай да клинчиш и се залавяй за работа!

Брил се ухили и се зае отново да копае тяхната траншея.

Просто гледай да издържиш още малко, молеше се Наит, и ще имаме отличен отбранителен участък. Още съвсем мъничко… Той приклекна в тревата и се огледа наляво и надясно. Нямаше много движение. Единични изстрели откъм леката пехота — нищо сериозно. Какво чакат всички? Работата е, че беше много плашещо. Май никой не гори от желание да го убият, струва ми се. Мей бе подбрала хубав хълм — не твърде висок, за да привлича ненужно внимание, нито пък твърде нисък. Нито близо до средата, нито прекалено настрани. Щом домъкна взвода си, Наит разпореди на всички да копаят дълга полукръгла траншея — тяхното укритие, щом маговете и Забулените излезеха на лов. Мей и редовните войници монтираха каменомета. При това сражение вместо камъни щеше да изстрелва нещо много по-смъртоносно по всеки маг или Обетник, достатъчно глупав да разкрие позицията си.

Щом стана дума за магове, с тях бе Хеук. Към някои от сапьорите взводове зачислиха кадрови магове, при все че Наит не можеше да проумее каква полза би имало от стария сюнгер. Той подръпна своята бригантина от кожа и желязо — намерена в каруците на снабдителните части от ловките пръсти на неговите наборници. Те също се перчеха с по-добри доспехи — подплатени с плъст и многослойни кожи, подсилени с халки и гвоздеи, железни шлемове, набедреници и налакътници. Твърде много броня. Те обаче бяха млади. Ако останеха живи достатъчно време, щяха да открият точното равновесие между защита и тежест.

Смесени конни отряди — малазанци и хора от Лигата — пазеха далечните краища на полето; бяха твърде малко, за да извършат нещо повече. Повечето от командирите бяха слезли от конете, за да застанат заедно с батальоните си. В средата на полето знамето на Меча обещаваше настъпление, но то не започваше — очакваха нареждането на Ласийн. Наит се питаше колко ли време ще продължи това. Какво чакаше тя? Защо не пуска напред леката пехота и не протръби настъпление? Вече е следобед, а все още никой не е разменил удари с противника.

На бронирания ръкав на Наит кацна кафяв скакалец и той духна, за да го отпъди. Върви си, дребосъче — тук нещата ще станат твърде горещи за такива като теб. Той забеляза, че стрелбата на унтанското опълчение на лявото крило зачестява. Някое острие или редица от Гвардията бе настъпило или направило нещо друго и опълченците отговаряха. Щом видяха братята и сестрите им да стрелят, още и още арбалетчици се показваха за стрелба. Полетите на стрелите стигнаха до непрестанно тропане, след това до дъжд, а после до убийствена буря. Ето как щеше да започне — някое незначително движение ще предизвика отговор, той ще предизвика друг отговор, използваните сили ще нараснат и двете страни ще бъдат въвлечени, преди да са го усетили. Изцяло лишен от самозаблуди, Наит знаеше, че е новак. Такова разгръщане на хаос, на слепи сили, удрящи една по друга в мрака, отвръщащи без мисъл, изглеждаше смислено в сравнение с видяното от него досега. А и достатъчно скоро щеше да се стъмни — проклятие! Сякаш нещата не можеха да станат още по-зле! Мракът! Няма начин да се ометат от това поле преди нощта.