Гаснещ зрак [bg]

— Ще ни видят, че отстъпваме. Отново. Ще викат презрително. А когато стрелите най-после полетят, ще ни обявят за страхливци.

— Ти и другите Касапи ще имате колкото искаш ранени за довършване — напомни ѝ Глиф. — Просто стойте назад, докато останат малко да се бият.

— Вашият жрец нищо не разбира от битки.

— Това не е битка, Лаханис. Това е лов. Това е примамване на стадо и след това избиването му. Те са просто дивеч.

— Рано или късно вие шейките трябва да се научите да се биете, да стоите на място и да не отстъпвате нито крачка.

— Ще ни трябват брони и оръжия за това. — Той кимна към вече настъпващите редици на Легиона. — А днес е първата ни жътва.

Тя се чукна по челото с плоското на единия си нож.

— Когато разберат грешката си, Глиф, те ще се опитат да се изтеглят обратно на равнината. Нека да взема Касапите си зад тях, да изчакаме отстъпването им.

— Лаханис…

— Те вече гледат към мен, за да ги водя! Видели са радостта на истинския бой! Сами дойдоха при мен! Вашите ловци! Не им отказвай, Глиф!

Той погледна назад. Знаеше, че Нарад е сред дърветата по-навътре в леса. Вече не войник, не да стои вече сред неговите ловци, неговите воини. Не, също както лорд Урусандер той нямаше да влезе в битката — освен ако всичко останало не бъдеше изгубено, — но пък цената на Нарад беше твърде голям залог, за да бъде изложен на риск. „Вещици са го намерили — и сега са с него. Шамани го наричат своя принц. Говорят за стари богове, останали без вяра в тях, лишени от поклонници богове, които са по-малко от сенки. И въпреки това обитават по ръба на този свят. Като изхвърлен от бурята плавей на морски бряг.

Изгубените ще се съберат, за да изградят мечтан дом. Стражът ги приветства всички.“

— Глиф!

Той кимна.

— Добре. Но се постарай да изчакате, докато всички подминат, и убийте всички ранени.

— Никой няма да оцелее — обеща Лаханис и се върна при двайсетината си съратници.

„Нейните Касапи. Сред нас в гората рязането на месо е обичайно умение. Тя взима името и го превръща в ужас.

Такива са децата на войната.“

Утрото беше мразовито, но дланите на Глиф бяха хлъзгави от пот и той отново намести хватката си на лъка. „Излязох от водата, като бленувах за смърт. Напуснах езерото, след като бях изплакал във водите сетната си скръб. Боядисах лицето си с пепел, за да направя маска, но пепелта вече не е нужна, а маската се превърна в мен.

Нарад говори за битка. Но не тази битка. Говори за война. Но не тази война. Говори за бряг, но не бряг, който можем да видим.

Все едно. Сега е това.“