![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Жадна беше за предстоящата битка. Първото проливане на знатна кръв беше от нейната ръка в края на краищата, подробност, която никой не можеше да ѝ отнеме. „Въпреки че войниците ми загубиха дисциплината си. Кланът Инис се би твърде добре. Кръвта потече обилно, особено когато се появи Крил Дурав. Изнасилването беше престъплението, което премина границите. Е, дори и във война може да има съжаления.
Но ще положим в редици много трупове на знатни, преди да свърши това, да правят компания на клана Инис. Понякога привилегията има нужда от сериозно прецакване, за да се изпрати посланието. А засега, да, възмущението служи като знаме и за двете страни. Боят ще е свиреп.
Само се моля да мога да кръстосам меч с Андарист, ако не със Силхас Руин. Може би дори с Аномандър.“ Малцина можеха да стигнат до единодушие по това кой от тримата е най-добрият с меча. Но Аномандър все пак изглеждаше най-трудно преодолимият. „Ако го намеря ранен на бойното поле, или изтощен. Ако го хвана неподготвен. Ако се препъне, ако се подхлъзне в кървавата кал.“
Подробностите щяха да се изгубят с времето. Истината щеше да стане проста. „Денят, в който Домашните мечове на знатните паднаха, Инфайен Менанд уби лорд Аномандър Пурейк на бойното поле и така умря Първият син на Тъмата. Така че не бе изненадващо, че оцелелите братя след това я убиха. Освен това родословната линия Менанд бездруго беше обречена…“
— Усмивката ти е студена, Инфайен Менанд.
Тя погледна Тейт Лорат.
— Къде ще е според теб?
— Какво къде?
— Битката, какво друго?
— Тарнс.
Инфайен кимна.
— Да. Тарнс. Урусандер ще се погрижи за това.
— Няма да рискуват самият Карканас да пострада. Градът е наградата в края на краищата.
„Този град не означава нищо за мен. Също толкова бих се радвала да го видя, че гори.“
— Където Урусандер ще бъде направен крал.
— Баща Светлина.
Инфайен сви рамене. „Единствената титла, която ме интересува, е моята. Инфайен Менанд, Убийцата на Първия син на Тъмата.“ Случайно изместване на погледа ѝ засече очите на Шелтата Лор, впити в нея. След дълга пауза дъщерята на Тейт се усмихна.
Притеснението на Инфайен бе мигновено и бързо забравено, понеже лорд Урусандер дойде.
Командирът им не беше по речите, но Инфайен изпита внезапна възбуда и потръпна в очакване. Най-после щеше да стане. „Тръгваме на поход към Карканас. И ще има справедливост.“
Бяха успели да оплетат само сто и петдесет щита, тъй че капитан Халид Бахан раздели своите триста войници на двойки — един да носи щита, а другият да борави с оръжията. Линията на дърветата напред беше накъсана от капризите на огъня и останали от стара сеч пънове. Снегът по земята беше мръсен, покрит с кора и още неомекнал от утринната светлина.
„Утринната светлина. Такава, каквато е. Що за богиня е тя, че привлича сумрак? Това помрачава владението ѝ, все едно всички сме на ръба да изгубим съзнание?“
Все още беше въодушевен от триумфа си в манастира, макар победата да се беше оказала по-кървава от очакваното. Отпращането на децата навън по южния път, да вървят пеш до Йедан, донякъде будеше угризения. Зимата с неохота отстъпваше горчивата си жътва на студ и сняг. Но бяха облечени топло и теглеха шейни, натоварени с провизии. Ако не бяха изгубили пътя, вече трябваше да са в манастира, на топло и в безопасност.
„Неизбежностите във война често са жестоки. Не можех да ги взема с нас, не и при предстоящо сериозно сражение.
Тези страхливи Отрицатели с техните лъкове и засади — ще се справим с тях.
И ако късметът ни се задържи, можем като нищо да намерим Шаренас Анкаду сред тях, привлечена в компанията им от общи престъпления. Предателите се събират.“
Лейтенант Аркандас дойде при него и отдаде чест.
— Сър, забелязаха ни.
— Добре — отсече Халид. — Ако се наложи, ще ги изтласкаме до речния бряг.
Щяха да оставят конете с петима-шестима войници. Той очакваше бърза битка на неравния терен, в дълбокия сняг и останките от почти унищожената гора.
Вонята от стария пожар се бе утаила над земята и дори времето едва смогваше да я заличи — някаква пареща сетивата утайка, може би от изгоряла мъзга или просто миризмата, родена от унищожението. Насилието беше петно по земята. „И все пак — Халид погледна белите си ръце, докато ги пъхаше в ръкавиците, — престъпленията не оставят никакво петно по кожата, нито белег на лицето. От това трябва да извлечем смисъл. Оправдани, престъпленията престават да съществуват. Благословено, лицето отново става невинно.“