Диамантен меч, дървен меч [bg]

В този миг се надигна Игнациус. Залата замлъкна. Архимагът с известна почуда обиколи с взор банките, балконите на зрителите, позагледа се в паркета и тихо рече:

- Искам думата.

Ереас с усилие изхълца едно "Моля, владико".

Игнациус се изкачи на трибуната бавно, като старец с натежал на плещите му товар на преживените години. Мълчаливо подпря брадичка с юмрук и отново огледа вълшебниците - един по един.

Най-после тихо произнесе нещо не съвсем очаквано:

- Знаете ли кой, как, кога и защо създаде, Долината, деца? Или може би сте го забравили?

Залата смутено се размърда. Чу се нестроен хор от гласове:

- Не... не... как може...

- Не? Хм. Виждам обаче, че поне нещо сте забравили. Знаете ли какво? Това, че сте ученици на учениците на моите ученици. Аз съм последният още жив от онези, които изградиха този свят.

Намерихме удобно място в Междината на реалностите. Видя ни се добра идея...и .... Речено - сторено... Да, зная, не сте го забравили. Казвам само, че някак пропускате да си спомняте, че сте ученици на учениците на учениците... Гордея се, че сте ни надминали. В много отношения. Но тъкмо тази гордост прави още по-горчиво разочарованието ми сега... Аз не искам неограничена власт.

Достатъчно е, че ме имате за авторитет, уважавате ме. Пък и сами се справяте отлично. Тоест... справяхте се. За първи път, с болка и обида, се налага да кажа, че сте на път да се провалите в нелеката и неотменима нито за миг задача - да носите отговорността пред всевсемира. Защото всяко едно могъщо същество носи тази отговорност независимо дали я желае или не. Тя е, как да я нарека, безплатно приложение към могъществото. И се изразява не само в разумно и уредено управление и стопанисване на собствените ни светове и реалности. Но също така и в опазването на другите светове, които изобщо не ни засягат, които са ни даже безинтересни. И сега аз изпитвам срам. Ужасен, дълбок срам.

Задето страхливо бягате от отговорността си, която е ваша съдба.

Това ми горчи най-силно. Не просто желанието ви за бягство от по-силен противник. Горчи ми, че се плашите да бъдете отговорни докрай... Нямам какво повече да кажа, магове. Решавайте сами. Ще приема вашето решение, каквото и да е то.

Потропвайки с жезъла, Игнациус тежко напусна катедрата, но вместо да заеме креслото си, кротко седна на края на най - близката пейка.

Празният стол на архимага бе приковал десетки очи.

- Хм... кхе... колеги, мисля, че е време да се гласува -произнесе Ереас колебливо. - И така... хм... имаме две предложения. Първото - да обявим война и... ясно какво после.

Второто предложение е да сътворим свръхзаклинанието "Пръстен" и... тоест да отстъпим пред... пред...

- Ултиматума - подхвърли Евис.

- ...пред ултиматума - механично повтори Ереас, усети се и блесна гневно, но и уморено с очи. - Две предложения, за война и за мир. Моля, гласувайте за първото...

Алени звездички се разгоряха отляво на трибуната. Една, пет, десет, дванайсет... двайсет. За миг бройката остана непроменена, после към нея се добавиха още четири червени искри.