Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
За нея какво остана? Бягане. Изтегляне. Ужас. Смърт.
Всъщност вече нямаше какво да губи. Почти всичко бе изгубено или скоро щеше да бъде изгубено. Докато имаше поне живота си, щеше да го използва.
Смяташе да отиде в сърцето на Ордена.
— Какво правиш?
Калан се обърна и видя намръщеното лице на Кара.
— Кара, аз … аз си тръгвам.
Кара просто кимна.
— Добре, аз също мисля, че е време. Няма да се бавя с моя багаж. Ти доведи конете и ще се срещнем …
— Не, тръгвам сама. Ти оставаш тук.
Кара поглади дългата руса плитка, паднала през рамото й.
— Защо тръгваш?
— Тук вече нямам работа. Нищо не мога да направя. Ще забия меча си в сърцето на Ордена — Брат Нарев и учениците му. Това е единственото, което ми остава, за да отвърна на удара им.
Кара се усмихна.
— И си мислиш, че ще пропусна това и ще остана тук?
— Да, ще останеш. Ти трябва да си тук… с Бенджамин.
— Съжалявам, Майко Изповедник — меко каза Кара, но не мога да изпълня подобна заповед. Аз съм Морещица. Моят живот е обречен да защитавам Господаря Рал. Обещах му, че ще пазя теб, а не че ще се крия в прегръдките на Бенджамин.
— Кара, искам да останеш тук.
— Това е моят живот. Ако това ще е краят, нека да е краят, но аз ще правя с моя живот каквото си искам. Това е моят живот, а не твоят. Тръгвам и толкова.
В очите на Кара Калан видя, че решението й наистина е окончателно. Не си спомняше някога Кара да е изразявала собствените си желания. Наистина това бе животът й. Освен това Морещицата знаеше къде отива Калан. Дори да тръгнеше без нея, тя просто щеше да я последва. Да накараш Морещица да се подчини на заповед понякога бе по—трудно, отколкото да опитомиш мравки.
— Права си, Кара. Това наистина е твоят живот. Когато обаче стигнем Стария свят, ще трябва да се преоблечеш, за да скриеш самоличността си. Червената ти униформа там би означавала край.
— Ще направя нужното, за да защитя теб и Господаря Рал.
Калан най—накрая се усмихна.
— Знам го, Кара.
Морещицата не се усмихна и усмивката на Калан помръкна.
— Извинявай, че се опитах да тръгна без теб, Кара. Не трябваше да го правя. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да поговоря с теб. Защото това е правилният начин на поведение спрямо онези, които уважаваме.
Този път Кара вече се усмихна. — Сега вече говориш човешки.
— Може никога да не се върнем.
Кара сви рамене.
— Да не би да си мислиш, че ако останем, ще си отживеем? Напротив — чака ни сигурна смърт.
Калан кимна.
— И аз така мисля. Затова трябва да тръгна.
— Не споря с теб.
Калан се взря в падащия сняг. Последния път, когато зимата наближаваше, тя и Кара бяха успели да се измъкнат на косъм.
Калан се пребори със себе си и попита:
— Кара, вярваш ли, че Ричард още е жив?
— Разбира се, че Господарят Рал е жив. — Кара вдигна Агиела си и го повъртя в ръката си. — Да не си забравила?
Калан си спомни: Агиелът действаше само ако Господарят Рал, на когото бе обречен, е жив. Калан подаде на Кара част от багажа си.
— Гади?
— Умря, както искаше Вирна. Тя не го помилва.
— Добре. Милостта към виновните е предателство към невинните.
Малко след зазоряване Калан застана пред палатката на Зед. Кара бе отишла да доведе конете и да вземе храна. Калан извика и Зед я покани да влезе. Надигна се от пейката до Ейди, старата чародейка.
— Какво става, Калан?
— Дойдох да ти кажа довиждане.
В очите на Зед нямаше изненада.
— Защо не останеш още малко? Тръгни утре.
— Може да няма утре. Зимата пак наближава. Ако искам да направя това, което трябва, нямам време за губене.
Зед внимателно сложи ръка на раменете й.
— Калан, Уорън искаше да те види. Чувстваше, че трябва да ти каже, че Ричард е бил прав. За него бе важно да знаеш. Ричард ни бе казал, че не трябва да нападаш Ордена, преди хората да му се врекат, иначе всичко ще бъде загубено. Такова нещо сега е по—малко вероятно дори от деня, в който го каза.
— А може би Уорън е искал да каже, че Ричард е бил прав в смисъл, че Новият свят ще падне пред Ордена. И в такъв случай защо да стоя тук? Може би Уорън се е опитвал да ми каже да отида при Ричард, преди да умра, преди той да умре, когато ще е твърде късно дори да опитваме.
— А Ничи?
— Ще разбера, когато стигна там.
— Но ти не можеш и да се надяваш …
— Зед, какво друго ми остава? Да гледам как Средната земя пада под врага? Да се надявам най—много да изкарам остатъка от живота си, бягайки, да живея като изгнаник и да се крия непрекъснато от лапите на Ордена?
Дори без Уорън аз разбрах, колкото и да не го исках, че Ричард е бил прав. Орденът ще спре само през зимата, докато помогнем на хората да избягат от Ейдиндрил. През пролетта врагът ще влезе в моя град. След което ще се насочи към Д’Хара. И тогава няма да има къде да се бяга. Може би хората ще се спасят за известно време, но Орденът ще ги стигне. За мен няма бъдеще. Ричард бе прав. Единственото, което ми остава, е да изживея остатъка от живота си за себе си и за Ричард. Това е, Зед.