Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Поне за малко. Думите увиснаха във въздуха, неизказани.
— Искам да видя Вирна, преди да тръгна — каза Калан. — Според мен за нея ще е добре да има някого, за когото да се тревожи. После ще се обадя на генерал Мейферт и тръгваме. Чака ни дълъг път и искам да стигнем на юг, преди снегът да ни е застигнал.
Калан прегърна здраво Зед за последно.
— Когато го видиш — прошепна той в ухото й, — кажи на момчето, че го обичам и че много ми липсва.
Калан кимна на рамото му и смело излъга:
— Пак ще ни видиш и двамата, Зед. Обещавам ти.
Тя излезе навън, а в ранното утро се чувстваше първият полъх на зимата. Всичко бе засипано със сняг и светът изглеждаше изваян от мрамор.
ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Върховете на пръстите му водеха умело дръжката на пилата. С едно—единствено плавно движение Ричард прокара стоманения инструмент по гънката на плата, застинала за вечни времена в белия мрамор. Съсредоточен, за да приложи точно необходимата сила и прецизно да изпили фин пласт, той бе изцяло погълнат от работата си.
Пилата имаше стотици зъбчета, редица след редица малки остриета от закалена стомана, които изстъргваха и оформяха благородния камък. Той владееше тези остриета така, както владееше всички останали. Пресегна се назад, без да гледа, и остави пилата на дървената пейка, като внимаваше да я постави върху дървената повърхност, а не върху друг стоманен инструмент, за да не се изгьне преждевременно. Взе друга пила с още по—малки зъбчета и изглади грапавините, оставени при корекцията, нанесена с предишната по—едра пила.
Пръстите му, бели като на посипал се с брашно хлебар, се движеха по ръката на мъжката фигура, проверявайки за дефекти. Преди полирането проверяваше за малки грапавини и ръбчета, които по—скоро се усещаха с пръсти, отколкото се виждаха. Щом откриеше такива, ги оглаждаше с малката пиличка, която държеше в едната си ръка, докато пръстите на другата вървяха зад нея по бъбналата вена, за да усетят промяната в камъка. Вече остъргваше пластове с дебелина на хартия.
Отне му няколко месеца, докато стигне до последния слой. Беше опияняващо да е толкова близо до плътта. Дните се нижеха един след друг в безкрайна работа — денем ваеше смърт долу на обекта, нощем създаваше живот в склада на Виктор. Работата за Ордена компенсираше с работа за себе си — робство и свобода заставаха във вечна опозиция.
Когато Братята питаха за статуята, внимателно криеше радостта от работата си. За да бъде по—убедителен, извикваше в мислите си модела, който му бяха дали. Смирено свеждаше глава и докладваше, че напредва в покаянието си, че работата му върви по график и че ще е готов навреме, за да може статуята да бъде въздигната на площада за откриването.
Като натъртваше на думата „покаяние“, Ричард успяваше да насочи мислите си към присъдата и да ги отклони от статуята. Братята неизменно оставаха доволни от умората му от труда на покаянието и не се интересуваха от поредната скучна скулптура. Навсякъде имаше статуи; те бяха поредният израз на необратимата лудост на човечеството. В техния свят нямаше значими хора, нямаше и значими творения. Самият брой на статуите бе необоримият довод на Ордена за безсилието на човека. Статуите бяха само фон на сцената, от която Братята проповядваха саможертва и спасение.
Ричард смирено докладваше, че хапва малко, спи малко и работи през нощта за покаянието си, след като е приключил с работата за деня. Всеотдайната саможертва бе лек за неверието и Братята си отиваха доволни.
Ричард взе още по—малка пила, огъната в крива с намаляващ радиус, и се зае с мястото, където мускулът се съединяваше с костта, за да изрази напрежението в ръката и да изпъкне мускулната структура. През деня наблюдаваше останалите мъже, докато работеха, за да изучи сложните форми на мускулите им, докато се движеха, изпълнени с живот. През нощта прибягваше до собствените си ръце, вдигнати към лампата, за да извае точно вените и сгъвките. Понякога използваше дори и малко огледало. Повърхността на кожата, която извайваше, бе наситен пейзаж, прострян над кости и мускули, надиплен в ъглите и гладко опънат над извивките.
За тялото на жената не се нуждаеше от друг модел освен яркия спомен за тялото на Калан.
Искаше творението му да изразява способност за движение, намерение, завършек. Позата на фигурите издаваше самоувереност. В изражението на лицата, особено в очите, щеше да проблясва най—висшата проява на човешкото — мисълта.
Ако статуите, които беше виждал в Стария свят, бяха израз на нещастието и смъртта, това бе тържеството на живота.